В борбата за зрители се търси глобалната заплаха. Сюжетът е готов, бонусите - свръхреализъм и брутална дисекция, казва сценаристът Георги Иванов

Десетилетия след катастрофата Припят е място, където отвсякъде лъха човешката трагедия на едни изоставени мечти

“Ужасяващо, но също така - вдъхновяващо.”

Така Крейг Мазин гледа на най-тежката авария в историята на ядрената енергетика, която се случва на 26 април 1986 г. в съветската АЕЦ “Ленин” в Чернобил.

Мазин е автор на минисериала “Чернобил” на НBO, който стана най-високо оценяваната тв поредица с 9,7 рейтинг в IMDB, изпреварвайки “Игра на тронове”.

Сценаристът определя продукцията си като “политически трилър”, “филм на ужасите”, “научно проучване”, “драма в съдебната зала”. На какво се дължи успехът на “Чернобил”? На емоциите и любопитството, които и до днес предизвиква ядрената катастрофа?

На кинематографичните качества на сериала? На героите и злодеите от истинската история или на актьорската игра пред камерата?

“В борбата за зрители киното непрекъснато се опитва да вдига залога за героите си и именно затова често ги изправя пред глобална заплаха – да спасят човечеството от метеор например. Тук не се налага измислянето на подобен сюжет, той просто се е случвал, има го готов. Още повече че сме съвременници и имаме лични спомени.”

Така коментира пред “168 часа” сценаристът Георги Иванов (“Господин X и морето”, “Денят на бащата”, “Революция Х”, “Под прикритие”, “Стъклен дом” и др.).

Според него “Чернобил” е брилянтен сериал във всичките си елементи. Истинско серийно кино.

“Постановка, актьорско присъствие, разказ, камера, режисура. Детайлното проучване на катастрофата, политическите маневри, декорът са впечатляващо изпипани и достоверни. Сериалът е свръхреалистичен. И разбира се, разказва за най-голямата катастрофа, причинена от човешка ръка, засягаща цялата земя и стотици милиони животи.”

Иванов допълва, че действителното събитие само по себе си изглежда достатъчен повод зрителят да е привлечен. Бонусите в случая са свръхреализъм и брутална дисекция на един разпадащ се авторитарен режим.

“Приятели ми казват, че след епизод на сериала не са могли да заспят, а после са сънували кошмари - казва сценаристът. - Стряскащите гледки на покосените от радиация хора са наистина брутални, но когато осъзнаваме, че това са реални личности, с реални мечти, отношения, приятели, ежедневни проблеми, чийто живот се обръща за миг, тогава ставаме съпричастни. Ето това кара зрителя да гледа един филм – когато му пука за героите в него.”

Любопитното е, че така успешният продукт е дело именно на Мазин, който досега е демонстрирал вещина основно в комедийната тематика като сценарист.

“Въобще не очаквах от автор на предимно лековати комедии толкова автентичен драматизъм и такава прецизност - обяснява Иванов. - Той ме изненада със задълбоченото проучване на реалната фактология. Чудесно преплитане на сюжетните линии и проследяване на толкова много детайли. Навлизането в трагедията те прави истински съпричастен и ангажиран със случващото се, което е цел за всеки сценарист.”

Режисьор и на петте епизода на историческата драма пък е Йохан Ренк, известен през 90-те години с артистичния псевдоним Stakka Bo. След края на музикалната си кариера се преквалифицира в режисьор на клипове и снима за артисти като Мадона, Лана дел Рей и Дейвид Бауи, а в телевизията е работил по епизоди на “В обувките на Сатаната” и “Живите мъртви”.

Целият екип на продукцията съумява да предложи това, което публиката желае - не просто разказ, а поглед навътре.

“Сериалът проследява съдбите на хора от цялата вертикала на съветското общество - казва Иванов. - Причините, довели до катастрофата, както и последствията от нея са пряко свързани с действията или бездействията на един бавен, тромав, закостенял, некомпетентен партиен апарат. Показва как една проядена система, подвластна на невежи и страхливи партийци, реално може за миг да разруши живота на всички. Посочва до какво води пренебрегването на учения и образован човек от нагласения, профанизиран и самовлюбен политически кариерист. И тук идва оптимизмът. В моменти на криза, дори и по време на такова бедствие се появяват хора, които са способни да действат, да вземат решения и да жертват живота си в името на другите.”

Може ли обаче безпристрастно един американски продукт да представи едно съветско крушение?

Самият Крейг Мазин претендира, че с работата си по “Чернобил” цели да покаже, че истината не се интересува от никакви политики и понякога обстоятелствата се разкриват пред света въпреки всички опити да бъдат потулени.

“И днес има глобална война с истината - сигурен е Мазин. - Свикнали сме да мислим, че лъжите и пропагандата са запазена марка на Съветския съюз, но всъщност днес осъзнаваме, че това не е така. То е в нас и тук, на Запад. Учените са рутинно подигравани, а истината се подлага на съмнение във всички случаи. Аварията в Чернобил направи ясно това - истината не се интересува. Има неща, които ще се случват, искаме или не.”

Поразяващ ефект върху зрителите имат не само събитията след аварията, но и основните персонажи, замесени в тях. Ядреният химик професор Валерий Легасов и зам.-председателят на Съвета на министрите на СССР Борис Шчербина са двете реални личности, които имат водещо участие в станалото след катастрофата.

В техните роли пред камерата се изявяват съответно Джаред Харис и носителят на “Златна мечка” Стелан Скарсгард, а героите им в сериала сякаш са взривени сами по себе си от станалото и са тласнати към преобръщане на ценностите.

“Валерий Легасов е бил отдаден комунист. Някои дори твърдяха, че е фанатик - обяснява Мазин. - А Борис Шчербина е бил през целия си живот партиен апаратчик. И двамата бяха част от съветската система. Мисля, че преминаването и на двамата през случилото се с Чернобил ги е принудило да се изправят срещу това как тази система се е провалила и какви са техните места в нея.”

Академик Валерий Легасов е назначен от Михаил Горбачов да оглави комисията за овладяването на щетите и разследването на бедствието в Чернобил. Само две години и един ден след трагедията 51-годишният учен е открит мъртъв. Смъртта му е оповестена от медиите няколко седмици по-късно. Причината - самоубийство.

“Лос Анджелис Таймс” съобщава, че “съветските научни източници в Москва са казали, че Легасов е чувствал, че по някакъв начин е виновен за инцидента, при който са убити десетки и е изхвърлен облак радиация върху голяма част от Европа.” И до днес се смята, че докато властта се опитвала да прикрие случилото се, Легасов е бил открит и честен относно инцидента.

Борис Шчербина е назначен за вице на министър-председателя Николай Тихонов през 1984 г., като преди това е бил министър на строителството на нефт и газ и е управлявал “Уренгой - Помары - Ужгород” (или Транс-Сибир).

В ранната сутрин на 26 април 1986 г. Шчербина е бил на делово пътуване в Сибир. Пристига в Припят 18 часа след експлозията. И след като се убеждава в мащабите на бедствието, най-накрая разпорежда евакуацията на хората поради радиоактивното замърсяване. В същото време гражданите са били изложени на радиация в продължение на 36 часа.

В сериала е показано как Шчербина първоначално съдейства в престъпното потулване на истината, но после го преосмисля и осъзнава, че е сгрешил.

В тв продукцията на преден план изпъква и важен женски персонаж, който обаче е напълно измислен и няма реален прототип. Актрисата Емили Уотсън играе беларуския ядрен физик Уляна Хомюк, която е решена да разбере какво е довело до ужаса.

Присъствието на този образ не е случайно, а представя една реална част от научния пейзаж в СССР по онова време.

“Много малко жени някога са били в управлението на Съветския съюз - разяснява Мазин. - Факт е обаче, че в областта на науката и особено на медицината Съюзът бе по-прогресивен от Запада и имаше доста голям брой жени лекари.”

Изследване от 2014 г. отбеляза, че: “Русия се различава от голяма част от Запада, тъй като от 50-те години на 20-и век жените са били около 70% от работната сила на лекарите”.

Това се дължи и на необходимост. По време на Втората световна война СССР губи милиони мъже и затова жените започват да заемат позиции, които никога преди не са имали.

33 години след катастрофата в Чернобил Георги Иванов признава, че не усеща политическо пристрастие в сериала.

“В тази зловеща история СССР воюва единствено със себе си, но щетите са глобални - коментира сценаристът. - Тази битка между лагерите отдавна вече е приключила. СССР го няма. Искрено се надявам в днешно време да сме си извадили поуката, че свободата на изразяване и свободните медии са ценност, която ни гарантира здравето и живота. Надявам се да не допускаме никога повече невежите да управляват и да уважаваме знанието и науката.”

Самият Иванов е посещавал реактора през 2016-а година и е виждал какво е останало след катастрофата, която се случва, когато той е на 6 години.

“Имам ясни спомени за това как избягвахме мляко, яйца, зеленчуци, а после с месеци ни даваха таблетки с йод - връща се назад сценаристът. - Бавно и с години осъзнавахме мащаба на бедствието и това, което са скрили от нас през първите дни. Радиацията е ужасно коварна, тя невинаги действа пряко, а често се натрупва, опасните вещества се отлагат в клетките и е възможно щетите да те поразят години по-късно.”

Двамата с актьора Светломир Радев внимателно проучват какви са рисковете, когато подготвят пътуването си до изоставения град Припят и посещението на централата.

“Основната ми цел беше да разбера мащаба, да прескоча легендата и да науча колкото се може повече за времето, причините и последствията - разказва Иванов. - Слава богу, посещението вече е безопасно, ако се спазват някои правила. Но радиацията е все още там, има много места, на които не трябва да стъпваш, не трябва да вземаш и пипаш нищо. За моя безопасност бях осигурил и дозиметър, който ме предупреждаваше за повишаване на нивото на радиация.

Това, което видях, надмина всичките ми очаквания. Човешката трагедия на едни изоставени мечти лъха отвсякъде.

Представете си един чисто нов град, който е абсолютно изоставен. Припят е построен специално да обслужва централата. Град образец за тогавашните стандарти и възможности, в който са заселени 50 000 души. Там е имало всичко, което за онова време са смятали, че е нужно за спокоен добър живот – училища, магазини, кино, театър, ресторанти, хотел и дори чисто нов лунапарк, който е трябвало да бъде открит на 1 май 1986 г., но това никога не се случва.

Представете си всички онези 50 000 души, които са живели там, с всичките им мечти, надежди, влюбвания, ежедневни притеснения за прогнозата за времето. Хиляди семейства, които са избрали този сигурен и спокоен живот за децата си близо до “мирния атом”.

Всичко това в момента е абсолютно изоставено, обрасло в храсти и дървета. И е потресаваща гледката на терасите, на които все още има простор за пране; на агитационните плакати за “победния строй” в съблекалните на басейна; на ученическите тетрадки с домашна работа “Какво бих казал на Ленин?”; на детската градина с таблото, на което са закачали бележки и рисунки за родителите.

И сега си представете да изоставите всичко, което сте градили и за което сте мечтали, само за няколко минути.”

С очите си сценаристът вижда и че все пак животните са се завърнали и даже 30-километровата зона е нещо като рай за тях, защото никой не ги закача. Оцелели са най-силните и здравите. Водният канал, който е използван за охлаждане на централата, е пълен с риба, която никой не лови.

Все пак животът винаги намира начин. А истината е право на всички.