В свят на лидери и оратори не е лесно да си тих и затворен. Според едни това е дефект, който трябва да бъде променен, но според други е огромно предимство, тъй като не бива да се цени твърде високо опаковката, а преди всичко съдържанието и критичното мислене.

В съвременното общество интровертността е болест, твърди професор Уорън Бенис, автор на книгата “Как да станеш лидер”. Той посвещава години за създаване на тренировъчни програми за изграждане на мениджъри, водачи, шефове. Бенис е убеден, че да си интроверт, е “грешка” в системата и тя трябва да бъде поправена с нужното възпитание и трениране на характера. Затова той е категоричен, че е необходимо всеки да бъде научен как да се отърси от срамежливостта си и да може да се изявява, да говори пред публика, да мотивира другите, да бъде експресивен.

Факт е, че в нашето общество този, който говори повече, минава за по-умен, по-деен, по-симпатичен. Приказливите са смятани за лидери. Теорията му е потвърдена от специалиста по комуникации Майкъл Гладуел, който твърди: “Изобретателността – сърцето на икономиката на знанието – е нещо дълбоко социално. Никой измежду нас не е толкова умен, колкото сме всички заедно.” Наистина живеем в свят, в който възможността за работата в екип и управленските умения се ценят изключително високо. Създава се т.нар. култура на имиджа, според която по-важно е не какъв си в частния си живот, а как се представяш пред другите. Историкът Уорън Съсман подчертава: “Културата на публичния образ изисква от всички хора една социална роля - тази на актьора.”

Според някои учени обаче тази култура е погрешна и вместо да възпитава лидери, потиска по-свитите и не толкова експресивни хора, които обаче в много случаи се оказват по-умни, по-талантливи, по-креативни. В книгата си “Тихите. Силата на интровертите в свят, който не млъква” изследователката Сюзън Кейн пише: “Склонни сме да даваме власт на пламенните оратори.

Един извънредно успешен инвестиционен банкер, който редовно изслушва млади предприемачи, сподели колко съжалява за неспособността на колегите си да правят разлика между добри презентационни умения и действителни лидерски качества: “Притеснява ме фактът, че много хора биват назначавани на отговорни постове, защото говорят добре, макар да нямат добри идеи. Лесно е да объркаме умението да омайваш събеседника с реалния талант. За съжаление днес ценим твърде високо опаковката и твърде малко – съдържанието и критичното мислене.”

 Институтът за оценка и изследване на личността към калифорнийския университет “Бъркли” провежда серия проучвания върху естеството на творческия процес. Дългогодишните им опити доказват, че по-талантливите са социално пасивни интроверти. Учените установяват, че именно интровертите са много по-добри в изпълняването на служебните си задължения, защото са по-съсредоточени и по-внимателни. Те не държат да бъдат харесвани на всяка цена и много по-рядко правят грешки заради егото си. Освен това те не се хвърлят бързо в дадена задача, а премислят и оценяват ситуацията внимателно, което се оказва огромно предимство. Затова от Института за оценка и изследване на личността стигат до заключението, че във всеки екип има нужда от интроверти и те не бива да бъдат насърчавани да се променят и да стават по-експресивни, а напротив – да бъдат ценени точно заради това, че са различни.

Според Сюзан Кейн днес се цени преди всичко т.нар. групмисъл, но това явление е в състояние да задуши продуктивността на работното място и да лиши учениците от уменията, с които биха могли да постигнат изключителни резултати. Изследователката твърди, че да си интроверт, не само че не е болест, а е предимство. Затова тя смята, че хората не бива да се стремят да бъдат лидери на всяка цена и да се изявяват, а да опознаят себе си и да намерят най-добрата среда. Прочутият психолог Ханс Айзенк също подчертава предимствата на интровертите, изтъквайки, че те предпочитат да работят сами, а самотата може да действа като катализатор на новите идеи: “Интровертният темперамент концентрира ума върху непосредствената задача и не му позволява да пилее енергия по несвързани с работата социални и сексуални въпроси. Именно заради това е необходимо да свикнем да ценим самотата, да учим децата си да работят самостоятелно, да дадем на служителите си независимост и лично пространство.”

А Джанет Фарол и Леони Кронборг в “Развитие на лидерски способности у талантливите и надарените” поясняват: “Докато екстровертите най-често стават лидери в обществената сфера, интровертите водят другите в полето на теорията и естетиката. Прочути интроверти като Чарлс Дарвин, Мария Кюри, Патрик Уайт и Артър Бойд, създали цели нови научни области или преструктурирали съществуващото познание, са прекарали дълги периоди от живота си в самота. За да поведеш другите, не е задължително непременно да общуваш с тях пряко, можеш също така да развиеш нови техники в изкуствата, да създадеш нова философия, да напишеш велики книги или да направиш епохални открития в науката.”

 Самият Юнг пояснява, че няма такова нещо като чист интроверт или чист екстроверт, защото в противен случай подобен човек би се намирал в клиника за психично болни. Сюзан Кейн подчертава: “Не всички интроверти са задължително срамежливи. Срамежливостта е страх от социалното неодобрение или унижение, докато интровертността е предпочитание към среда, в която няма прекалено много дразнители. Срамежливостта е поначало болезнена, интровертността – не. Ако хората бъркат двете понятия, то е защото понякога те частично се припокриват. Някои учени картографират двете тенденции върху пресичащи се оси, като спектърът “интроверт-екстроверт” е по хоризонтала, а “притеснителен-стабилен” – по вертикала. Според този модел имаме четири личности типове: спокойни екстроверти, притеснителни екстроверти, спокойни интроверти и притеснителни интроверти. С други думи, може да бъдете срамежлив екстроверт като Барбра Стрейзънд, която има невероятен характер и сковаваща сценична треска, или несрамежлив интроверт като Бил Гейтс, който принципно е предпочитал да стои настрана, но не се е вълнувал кой знае колко от хорското мнение.”

Авторката на “Тихите” пояснява, че някои специалисти възприемат интровертността и екстровертността като предпочитания към определено ниво на стимулация, което означава, че никой не бива да се бори с темперамента си, а да търси подходящата среда за него: “Така ние започваме да търсим благоприятна среда за собствения си темперамент – нито пренаситена със стимули, нито твърде постна; нито скучна, нито тревожна. Можете да си уредите живота така, че да си създадете т.нар. от психолозите “оптимални нива на възбуда” и така да се чувствате далеч по-енергични и живи от преди.”