В България, когато си изряден, държавата ще те побърка от административни
изстъпления, а когато си обикновен крадец, ще ти гарантира пожизнен комфорт

Според една сравнително актуална международна класация България е едновременно на първо място в Европа по население, което работи в робство, и на 30-о място по усилия и успехи на държавата да се пребори с този проблем.

А ако сме евространата на насилствения и безплатен труд, за което няма много основания да се съмняваме, то столицата на робството ни със сигурност е Дупница.

През 1992 г., точно 16 години след като експлоатацията на хора е забранена в цял свят с пакт на ООН, в града на фармацевтиката, на автокъщите и на братя Галеви се заселват едни италианци с истинска машина на времето.

Те директно ни връщат не в Средновековието, а в разцвета на Римската империя, където само в Древен Рим 400 хиляди гърци, илири, бербери, германи, траки, гали, араби са слугували безплатно в домовете на патрициите и са проливали кръвта си, за да ги забавляват в Колизеума.

Дупнишките италианци обаче избират за арена една бивша социалистическа фабрика за обувки, за да демонстрират, че робството е все по-актуално в съвременния свят.

Съществува сериозна икономическа теория, според която насилственият труд никога не е бил ефективен. Дилетантите, които са я писали, обаче никога не са стъпвали в Дупница.

Pаботничките там обработват по 3 чифта обувки за минута и половина, полагат извънреден труд в събота и в неделя, доработват всяка минута, прекарана в тоалетната, получават за всичко това по 10 лева надница на ден и официално не се водят роби.

Вярно, линейки летят всеки ден до фабриката заради припаднали труженички, но продукцията е на световно ниво и се изнася за страните от ЕС. Както и в Колизеума в Рим, оцеляват най-силните.

Сред тях не са сестрите Павлина Любенова и Райна Йончева - те умряха в рамките на 11 дни през януари 2006 г. - едната над поточната линия, а другата в неврологията на местната болница, след като получи инсулт на работното място.

4 години по-рано обаче цели 12 работнички с остра интоксикация от лепила в цеха се озоваха в дупнишката болница, но се пребориха с отровата, за да покажат, че за 200 лева на месец са готови да минат и през ада. Това бе високо оценено от управителя на фабриката по онова време, чиято фамилия, без майтап, бе Данте.

Преди Данте шеф на фабриката бе Клаудио Мароки, а след Данте още една купчина знайни и незнайни италианци. Последният, който прецака за последно работничките в цеха с по две заплати, се казваше Луиджино, а след него щафетата с прецакването пое Еджео.

Той в момента е в неизвестност в родината си, но това няма никакво значение, защото Еджео е само брънка във веригата от фирми, които постоянно си препродават собствеността в дупнишката фабрика. В последните 25 години там постоянна величина са само машините и работничките, а постоянна променлива - заплатите на жените и имената на фирмата и боса.

Италианците са, може да се каже, дизайнерите на тази схема. Те инквизираха не само 200 работнички в Дупница, но и още почти 700 отново в цехове за обувки, но в пазарджишкото село Ветрен и филиали в Пещера и още едно населено място в района. Там пък италианска фирма, но собственост на албанско дружество, не плати няколко заплати на българките и ги уволни до крак точно преди Коледа.

А когато държавата започна да ги търси, за да си плащат данъците и задълженията към персонала, се оказа, че те вече са продали фирмата си на социално слаба ромка инвалид от Плевен. Без дори и секунда трудов стаж в живота си, циганката се сдобива с цели 22 фирми само през 2016 г. Всички те със задължения както към държавата, така и към работниците си.

Е това вече не е италианска, а масова българска дизайнерска схема. Ненаказуема като дизайнерската дрога.

Благодарение на нея Данте, Клаудио, Луиджино и Еджео са дошли в България не заради красивите българки, чалгата и шопската салата - това са подробности от пейзажа.

Италианците са тук заради ниските данъци и защото могат дори и тях да не платят, като продадат задлъжнялата си фирма. Така излизат сухи от и без това неравностойната игра, а държавата не може да си търси парите от ромката - тя няма пукнат лев.

Ако не е циганка, ще е клошар. Ако не е клошар, ще е странджански овчар.

Важното е да няма нищо на свое име, а тарикатът, който продава дружеството си, е на чисто - ни лук ял, ни лук мирисал. Правят го всички - от мастити продуценти в шоу бизнеса през олигарси, крадци на ДДС и дребни измамници до известни бизнесмени с дългове към банките, към данъчните и към служителите си.

Уж още от 2010 г. промениха законите, така че фирма да не може да се продаде без проверка в НАП за задължения, а у нас всеки ден масово се търгуват както дялове, така и цели дружества с дългове.

Значи имаме си закон, но само наужким. Дали далаверата става при нотариуси паразити, които не носят никаква отговорност за сделките по същество, дали в Агенцията по вписвания, дали не помагат и данъчни, или в схемата са всички, взети заедно?

Факт е, че да си продадеш фирмата в България е тривиален трик, за да избегнеш плащане. В 90 процента от случаите, когато това се прави у нас, целта е измама.

Прецаканите от италианците работнички в Дупница, във Ветрен и в Пещера не са единствени. Само при омбудсмана за първите 3 месеца на годината тези жалби са повече от получените през цялата 2016 г.

Държавата губи милиарди, десетки хиляди българи са ощетени. Директно от тариката, който не им плаща заплати, индиректно пак от него, защото в бюджета не влизат пари за детската градина, за училището на детето му, за ремонта на улицата, за театъра, за спорта.

Честните частници всеки ден гледат тези схеми и се чудят защо, по дяволите, да продължават да са честни. В България, когато си изряден, държавата ще те побърка от административни изстъпления, а когато си обикновен крадец, ще ти гарантира пожизнен комфорт.

Измамите с безконтролни продажби на фирми с дългове може и да не са най-страшният ни проблем. Но те със сигурност са една от многото основателни причини да няма справедливост и ред, а младите българи да гледат към терминал 1.