Primum non nocere (Преди всичко не вреди) - този основен принцип е жив и действащ вече хилядолетия в медицинската професия, но все по-рядко го виждаме приложен в здравеопазването. Апогеят на потъпкването му се извършва пред очите ни, тук и сега, и лично от поредния здравен министър в правителството на ГЕРБ, взет на изполица от Реформаторския блок.
Феноменът обаче е напълно обясним. За да се практикува медицина, се изисква съответното образование, последваща специализация, стаж и евентуален докторат, т.е. подготовка в течение на повече от 10 години.
А да станеш министър в правителство на България, отдавна вече не е предизвикателство пред интелекта, знанията, уменията и личния опит. Достатъчно е да те посочи "началникът”,
въпреки че професионалната
ти биография се състои
от точно три изречения,
две от които нямат отношение към поста
Нелогично е от един лекар да се изисква, ако не може да помогне, поне да не вреди, а към един здравен министър, който се разпорежда със съдбата на всички болни чрез здравната система, да бъде проявявана такава безкритичност, каквато виждаме към Петър Москов, който от болничното отделение директно скочи в министерското кресло.
Преди дни премиерът заяви, че безкрайно му вярва и стои зад всяка негова инициатива. Опасно е да се застава зад откровени глупости. Една кратка рекапитулация на инициативите на Москов показва, че за по-малко от година нанесените вреди върху здравеопазването са на път да го досъсипят окончателно и непоправимо.
Един от големите удари върху системата е ликвидирането на универсалното покритие с медицинска помощ по линия на здравното осигуряване. Разделянето на диагнозите в два пакета, наречени основен и допълнителен, на практика разделя и пациентите на социално значими и социално незначими.
Всъщност в лечебното здравеопазване всяко заболяване е индивидуално значимо, финансиране обаче ще получат предимно социално значимите, въпреки че и “незначимите” болни плащат своите 8 процента.
Друг тежък удар бе нанесен директно върху здравната инфраструктура. Силовите сливания между спешни центрове, диспансери, университетски болници, както и започналото закриване на частни болници заради прегрешения на единични лекари издават само началото на една тенденция, която отнема не само свободата за проява на инициатива от самостоятелни до вчера юридически лица. Наблюдаваме устойчив процес на връщане на командно-административния механизъм на управление, който бе характерен и присъщ на тоталитарната държава.
В промените в Закона за лечебните заведения виждаме възможността, която министърът на здравеопазването си учредява - да интервенира и върху чужда собственост - общинска и частна.
Т. нар. задължителна здравна карта е регламентирана като “пушка”,
с която министърът може да “застреля” всяко лечебно заведение по наумена от него самия целесъобразност
Поредната интересна придобивка, която Москов си организира, е едно постановление на Министерския съвет, с което му се вменяват правомощия и функции на едноличен орган за обществените поръчки в здравеопазването - феномен, който не съществува в нито едно друго министерство и който няма аналог в демократичната история на България. Такава пълна централизация на вземането на решения в здравеопазването прави всички, които работят в системата, зависими и подчинени не само административно, а и професионално.
От тези промени в здравната система ще последват подчиненост, страх, безинициативност, корупция, глуха съпротива и самоуправство, от които ще пострадат в крайна сметка не само лекарите, но предимно пациентите. Защото превърнем ли лекарите във вътрешни и външни емигранти, лечението на пациентите ще се превърне в “проблем на давещите се”.