Творецът, който няколко пъти е предлаган за Нобел, разкрива колко ревниво русенецът е пазел в тайна миналото си

Този текст е част от пътеписа "Данубиус" на италианския писател Клаудио Магрис, който през последните години също е предлаган за Нобелова награда. Преводът и бележките са на Огнян Стамболиев.

На улица "Славянска" № 12 в Русе, която слиза направо към пристанището на Дунав, освен красив железен балкон има и голям каменен герб с буквата "К". В красивата триетажна сграда в стил необарок се е помещавала фирмата на дядото на Елиас Канети, а сега там има магазин за мебели. Но в квартала на евреите шпаньоли – многобройни, предприемчиви и относително изолирани – има предимно по-ниски къщи, на един етаж, целите потънали в зеленина.

В България евреите са се чувствали много добре. В книгата си за Айхман Хана Аренд пише, че когато хитлеристите принудили правителството в София да дамгоса евреите с жълтата звезда на Давид, населението на тази страна съчувствало на тези, които я носели, противопоставяло се на унизителните забрани и помагало на това малцинство.

В еврейския квартал се намира фамилната къща

на семейство Канети. Стоян Йорданов, директор на Музея в Русе, учтив и ерудиран млад човек, ни води натам: улица "Генерал Гурко" № 13 - интересно е, че в своята автобиография Елиас Канети упорито премълчава адреса.

Улицата през желязната врата е все така "прашна и сънена", но дворът и градината, в които има и други сгради, не са вече толкова просторни. В къщата на Канети все още се влиза отляво по няколко каменни стъпала. Сградата е разделена на няколко неголеми жилища – в първото е семейство Дакови, а през последната врата домакинята, госпожа Вълкова, ни поканва да влезем. Стаите са пълни чак до тавана с най-различни мебели и предмети: куфари, чанти, кутии, огледала, книги, тикви, изкуствени цветя, пантофи, а по стените са забодени с габърчета големи снимки на кинозвезди – русокосата красавица Марина Влади, младият Виторио де Сика с прелъстителската си усмивка...

Точно тук, в тази къща, се е появил на бял свят

един от

най-великите писатели

на нашия ХХ век – творецът, който ще представи с изключителна мощ безумието на нашата епоха. Да, сред тези овехтели вещи и мебели, в тайната на това пространство, изрязано от безформената Вселена, се крие нещо завинаги, безвъзвратно изгубено. Отлетяло е и детството на писателя и никакви подробни биографии не биха могли да го върнат. Решаваме да му изпратим пощенска картичка от Русе до Цюрих, но сме убедени, че той сигурно няма да е доволен от това безцеремонно нахлуване в своето минало, от опита ни да се доберем до неговото скривалище, да го идентифицираме.

В своята забележителна автобиография "Спасеният език", оказала се решаваща за Нобеловата награда, той иска да открие самия себе си, автора на "Заслеплението". Всъщност Нобел е почел двама писатели – отдавнашния, който се крие, и присъстващия, който се появява. Първият е енигматичен, недостъпен и може би завинаги изчезнал, един уникален гений, публикувал едва тридесетгодишен (през 1935) една от най-великите книги на ХХ век – романа "Заслеплението", почти веднага изчезнал за цели тридесет години от литературното пространство на Европа.

Тази особена и ръбата книга, трудна за възприемане, е една парабола - гротеска на разрушителния за живота делириум на европейската интелигенция, апокалиптична картина на заслеплението и отсъствието на любов.

Автобиографията, родена от детството в Русчук, е тъкмо конструкция на собственото виждане, излагане на авторския коментар, вместо да разказва направо живата действителност - я замразява в описанието.

Вярно е, че

всеки голям писател

е обграден от демони,

които той разсъблича и демаскира, тъй като всъщност ги носи у себе си и издава тяхната сила и мощ, защото рискува всеки момент да им се подчини. Сякаш понякога иска да сграбчи в юмрука си целия свят (едно неизказано желание), само за да може Канети да говори за Канети. Когато госпожица Грация Айра Елиас, с която е поддържал дългогодишна интимна кореспонденция, му съобщава в едно от писмата си, че е родена и израсла в Русе, и си спомня както за семейство Канети, така и за д-р Менахем, описан в "Спасеният език", писателят не отговаря на това писмо, предполагам силно обезпокоен да не би някой друг освен него да претендира за права върху Русе, върху доктора и всичко, което той е увековечил и може би го смята за своя лична собственост.

На неговите писма, с помощта на които той някога щедро ми разрешаваше да нахлувам в живота му - и в моя собствен, на цялостната му творческа персона и на романа "Заслеплението" аз дължа и значителна, съществена част от моята действителност.

Начинът, по който осъзнах неговата автобиографична книга, може и да не му се е понравил, но този, който се е научил именно от него да вижда хилядите лица на властта, е длъжен да се представи на тази власт, дори ако тя е готова да приеме лицето на Елиас Канети.