Преди 100 години, през 1919 година, във Версай се подписва мирният договор след Първата световна война. Условията му са толкова несправедливи, че според историците той се явява една от основните причини за идването на нацистите на власт в Германия, холокоста, както и за още по-кръвопролитната Втора световна война.

Още на 11 ноември 1918 г. германското правителство подписва примирие в Компиен, но не защото армията му е застрашена непосредствено от пълно поражение, а за да може да предотврати комунистическа революция

по подобие на тази в Русия. Комунистите са проникнали на фронта и агитират за слагане на край на войната. Някои от известните агитатори по това време са леви евреи. Начело са Роза Люксембург и доминираният от германци от еврейски произход съюз "Спартак". Германските моряци се разбунтуват на 3 ноември 1918 г., а една седмица по-късно кайзерът абдикира. Под влияние на комунистите дошлото на власт ново социалистическо правителство прави всичко възможно за демобилизация на армията. Но революцията не успява и в крайна сметка комунистите в Германия са изоставени от съюзника, на когото най-много разчитат - Ленин. Вождът на Съветска Русия се оправдава, че изоставя Роза Люксембург, защото трябвало да организира съветските армии, за да издържат на комбинирания натиск на капиталистическите страни от 1919 до 1921 г. Нещо повече - след време той обвинява Роза Люксембург като отговорна за

вълната от антисемитизъм,

заляла Германия.

Всъщност Роза Люксембург и дясната й ръка Карл Либкнехт са заловени и застреляни от немски лейтенант, но събитията подхранват конспиративната теория за

нелоялността на "болшевиките евреи"

Впоследствие тя придобива толкова голяма популярност, че Хитлер я използва при подготовката на Германия за следващата война.

И наистина Версайският договор (за подписването му четете на стр. 22) поражда неудържимо недоволство и гняв. Германия се обявява за жертва на историческа несправедливост, от което се възползват нацистите при набирането на привърженици. Твърдението, че германската армия не е победена на бойното поле, а й е нанесен

"удар с нож в гърба",

все повече набира сила и допринася за възраждането на милитаризма.

Дълбоката икономическа криза осъжда на провал добронамереното правителство на Ваймарската република и създава благотворна почва за възникването на нацизма.

Световният пожар извежда на преден план и радикални движения, които при нормални условия вероятно не биха имали шанс да се докопат до властта.

Като пряко следствие от войната още през 1917 г. в Русия с кървав преврат на власт идват болшевиките. А в Италия, която е била на страната на победителите, през 1922 г. черноризците на Бенито Мусолини превземат Рим - сигнал, който ускорява възникването на подобни движения в Германия, Румъния и Унгария.

На фона на тези тъжни събития се открива възможност и за разпространяването на всякакви невероятни слухове. През 1919 г. не друг, а героят от войната и висш германски офицер Ерих Лудендорф обявява, че евреите носят вина за поражението на нацията. През 1922 г. той пише: "Върховното правителство на еврейския народ работеше ръка за ръка с Франция и Англия. Може би дори то ръководеше и двете страни". Като доказателство генералът посочва прословутите "Протоколи на Сионските старейшини" - документ, за който се знае, че е фалшифициран от руската тайна полиция още в началото на ХХ век, за да подбужда омраза към евреите.

Навремето малко хора са му обръщали внимание, но след Първата световна война

"тайните протоколи" се превръщат в истинска сензация

За мнозина именно кървавата война е "доказателство" за на пръв поглед трудно обяснимите събития - загубата и икономическата криза, настъпила след нея.

В същото време още през август 1921 г. лондонският вестник "Таймс" подробно описва как авторите на измисления документ са преписали цели пасажи от няколко други измислени творби. Напразно. Вече никой не иска да слуша и, парадоксално, доказателствата за тяхната несъстоятелност само засилват популярността им.

През 1924 г. японско издание ги публикува като автентични. На следващата година се появява превод на арабски, а Йерусалимският патриарх призовава вярващите да си купят книгата. Още по-далеч отива американският автомобилен магнат Хенри Форд, който не само ги публикува, а и дава широка трибуна на антисемитски статии във вестника си.

Най-много привърженици обаче "еврейската конспирация" намира в Германия. Въпреки че през 20-те години на миналия век евреите там са около 500 000 души, което представлява по-малко от 1 процент при общо 61 млн. население, те са

обвинени за всички възможни беди

на народа. Конспираторите твърдят, че именно евреите стоят и зад правителството на Ваймарската република и затова според тях първата цел трябва да бъде нейното унищожаване.

А когато през 1922 г. за външен министър е назначен Валтер Ратенау, богат бизнесмен от еврейски произход, това изглежда като потвърждение на най-лошите им опасения. Всъщност без неговите усилия като снабдител на военното министерство Германия би загубила войната много по-рано.

Но на 24 юни 1922 г. сутринта злощастният министър е убит на път за работа. През юли полицията приклещва двама от атентаторите, като застрелва единия, а другият се самоубива. Оказва се, че убийците са ветерани от войната, принадлежащи към крайни националистически групи, и има още 13 съучастници. Когато ги изправят на съд, заговорниците не отричат, че са автори на атентата, но настояват, че убийството е оправдано, защото Ратенау е "старейшина на Сион".

Варварският акт и насажданият антагонизъм карат и много евреи да променят възгледите си.

Влиятелният психолог Зигмунд Фройд например също преоценява своята идентичност. През 1926 г. той казва в интервю: “Моят език е немски. Моята култура, постиженията ми са германски.

Считах се за германец и интелектуално,

докато не забелязах ръста на антисемитските предразсъдъци в Германия и немска Австрия. Оттогава предпочитам да се наричам евреин.”

През следващите години сякаш натрапваната етническа омраза е в отстъпление. Германската икономика започва да се подобрява отчасти защото германските лидери, като канцлера Густав Стреземан, убеждават съюзниците да намалят репарациите. През 1926 г. страната е приета и в Обществото на народите и вече до голяма степен преодолява следвоенната си изолация.

На този фон все по-малко германци изглеждат заинтересовани от конспирациите на омразата, които Хитлер и неговата нацистка партия насърчават. Същото се отнася и за други крайни националистически групи. В резултат на изборите през 1928 г. нацистите получават само около 2% от гласовете.

През 1929 г. обаче започва Голямата депресия. Последствията от нея почти веднага са усетени в Германия и до 1932 г. вече 6 млн. германци - една десета от населението, са без работа. В условията на

мрачна безнадеждност

хората са готови да вярват на всякакви утопии и "чудеса".

Неуспяла да се справи с икономическия спад, държавността също е в криза. За нарастващ брой германци демокрацията е безсилна да се справи с икономическия крах и изглежда, само най-крайните политически партии предлагат ясни решения. Комунистическата партия печели сериозна подкрепа с аргумента си, че за да прекрати депресията, Германия се нуждае от правителство като комунистическото в Съветския съюз. Комунистите обещават да разпределят богатството за общото благо. Нацистите, от друга страна, обвиняват евреите, комунистите, либералите и пацифистите за икономическата криза.

Затова и комунистите, и нацистите постигат значителни успехи в изборите за Райхстаг през 1930 г.

През 1932 г. австриецът Хитлер става германски гражданин, за да може

да се кандидатира

за президент

на изборите през пролетта на същата година. Негови опоненти са кандидатът на комунистите Ернст Телман и Паул фон Хинденбург, независимият действащ президент. На изборите 84% от всички избиратели гласуват. 84-годишният Хинденбург печели с 53% от гласовете, Хитлер събира 36,8%, а Телман - едва 10,2%. По стратегически съображения престарелият президент и консервативните кръгове около него решават да сключат сделка с Хитлер, за когото са убедени, че ще могат да го контролират. Той им е нужен, защото се ползва с широка популярност сред по-ниските прослойки на обществото.