Думите му бяха силни и страшни. Пламъкът от разгорелите се главни в огнището се отразяваше в широко отворените му очи и им придаваше особен блясък. Но после за какво говореше? Аз бях тогава малка и много работи не разбирах… Разбрах това сетне, когато го нарекоха Левски… Боже мой, и сега, когато си спомням за тази зимна нощ, изтръпвам от чувство на умиление и гордост. Вън бурята продължаваше да беснее. Страшна нощ. Кандилото мъждееше. Главните догаряха. Той млъкна. Бавно затвори очите си и сви вежди. В душата му ставаше нещо необикновено. Чувстваше се благотворното влияние на Христовата ръка, която бе сложена тогава върху неговото чело. Ние всички в гробно мълчание свещенодействахме пред изливането на друга някаква народна камбана. Струва ми се, че от тази нощ

той тръгна по стъпките на божиите проповедници…

и стана Апостол на народната свобода.” Възможно е Янините спомени за тази нощ да са оцветени от по-сетните събития и от набожния дух на преклонната възраст. Въпреки това няма съмнение, че от най-ранно детство Васил е чувствал влечение към беззаветно честните герои от приказките, към пророци и светии, готови да жертват живота си за своята вяра. В същото време младежкият романтизъм на Васил вече е носил подквасата на реализма – колкото и да се е възхищавал от саможертвата и да е усещал, че тя лежи в основата на нравствеността, неговият критичен усет е бил нащрек срещу самоцелната саможертва, която не носи никакви плодове. Още непрекрачил прага на класната стая, малкият уютен свят на Васил, свят от игри и приказки, бива сполетян от едно нещастие, което разбива илюзиите му за сигурност и го изправя лице с лице пред грубата действителност, която той едва ли е можел да проумее.