При неговото управление столични квартали стават “Красно село”, “Княжево”, “Горна баня”, “Бояна” и “Надежда”. Завършени са сградите на БНБ, Съдебната и телефонните палати, зала "България", открита е къпалнята "Мария Луиза"

Управлявалият от 1934 до 1944 г. София Иван Иванов днес е обект на полемики за това какво е вършил и дали трябва да му се издигне паметник. Мнозина с основание го определят за най-успешния кмет на столицата, други пък го приемат за нацист. За дейността му доста показателен е фактът, че преди да стане кмет, той е преминал по цялата стълба в своето професионално развитие, започвайки от най-ниското стъпало. При това никога не е членувал в партия и е бил аполитичен професионалист.

Иван Иванов, както и много други столични кметове, не е софиянец, а е роден в Сливен през 1891 г. Учи в родния си град и завършва гимназия в София. Баща му е офицер и синът се дипломира във Военното училище. През 1908 г. започва да учи строително инженерство във Висшето техническо училище в Мюнхен. Прекъсва, за да участва като доброволец в Балканската и Междусъюзническата война, в която е убит баща му полк. Никола Иванов, и след това се дипломира в Мюнхен. Жени се за германката Матилде Хилце и от 1920 г. заживяват в София. През 1924 г. семейството си построява двуетажна къща на ул. “Евлоги Георгиев”.

Тя остава и единственият имот на дългогодишния кмет на София

Семейството има три дъщери – Елза, родена през 1922, Евгения – 1924, и Бистра – 1927 г.

Първата му работа е в Паважното отделение на Столична община, но скоро преминава в отдела за водни строежи в Министерството на земеделието и държавните имоти. Началното му професионално предизвикателство е проучване на място за строеж на язовири на реките Тунджа и Тополница. По време на Първата световна война е в отделението за проектиране и строеж на жп линии. След края ѝ е назначен за помощник-началник на Отделението за водоснабдяване и канализация на Столична община. Населението на столицата тогава е под 150 хил. души. През 1934 г. вече е нараснало двойно, а през 1942 г. е около 450 000. След 1920 година в столицата действа само Боянският водопровод с резервоари над “Бояна” и Семинарията, който след разширение хваща водите и на Владайската река на платото на Витоша. Софиянци си черпят вода и от извора при Централна баня, както и от Перловска река и Домуз дере, мнозинството се къпе по веднъж на седмица и след това се поздравява с: “Честита баня!” Проблемът с водоснабдяването става все по-голям.

Още от 1919 г. Отделението за водоснабдяване и канализация организира изследване на водите от Витоша, Рила и Самоковско поле. Обсъжда се и извличането с помпи на подпочвените води от Софийското поле и докарването им в София.

Със закон от 10 юли 1925 г., изменян и допълван през следващите две, се определя изработване на цялостен проект за водоснабдяването на София. Същата година е създаден и строителен комитет начело с Иван Иванов, който започва работа през лятото. Предвидено е изграждането на водопровод от Рила да се извършва на три етапа – София - Бистрица, Бистрица-Рила и като последен яз. “Бели Искър”. Водопроводът трябва да включва водите на реките Малка и Голяма Бистрица, Леви и Бели Искър и да е с дължина близо 80 км.

Главни доставчици и предприемачи са италианската фирма “Сочиета Дженерале пер конструциони”, “Грюн и Билфингер” от Германия и югославската “Оград”. Тръбите са от заводите „Манесман“ в Дюселдорф. Първата част от Бистрица, дълга около 13 км, е завършена през октомври 1926 г. Дебитът е 2,5 куб. м. в секунда. Главен проектант е инж. Иван Иванов, който предварително е командирован в Австрия, Германия, Италия и Испания, за да проучи водоснабдяването в тези страни. За да се използват по-пълно водите, е предвидено и

изграждането на

три общински водно-електрически централи

– Бояна, Симеоново и Мала църква, които по проекта да произвеждат около 40 млн. квт.ч. През 1929 година е завършен и резервоарът с водонапорна кула в кв. “Лозенец”.

За строителството на втория етап са наети италиански и немски работници, които пък през 1930 г. стачкуват и временно прекъсват работата. Самоковци пък протестират, че софиянци им отнемат водите. След три години водопроводът е завършен, без яз. “Бели Искър”, с дължина около 60 км. До 9 септември 1944 г. язовирът не готов. На 11 септември е направено допълнение за построяване на водопровода Рила – София и строежът на “Бели Искър” се възлага на Министерството на вътрешните работи.

Експлоатира се от 1948 г. е и първият завършен в България. Тържествата са насрочени за 23 април 1933 г. По това време кмет е Хараламби Орошаков. Предния ден столичният общински съвет е свикан на заседание, за да сключи спогодба със Самоковска община. Заседанието е доста продължително при закрити врати, присъстват и общински съветници от Самоков. След дълги разговори е постигната договореност Столична община да увеличи предложените от нея 400 000 квтч с още 100 000, които годишно да отпуска безвъзмездно на Самоковската заради използване на водите ѝ. В понеделник, 24 април, подобна спогода е подписана и с кметството на Мала църква.

Според нея като компенсация за използване на водите на р. Леви Искър Столичният общински съвет се задължава да построи за собствена сметка селски гатер с банциг и циркуляр, който да обработва 6000 куб. м дървен материал годишно, като енергията за него ще предоставя безплатно. Договорено е пак за нейна сметка да построи електрическа воденица и за осветление на селото да предоставя 80 000 квтч Столична община ще даде и 100 000 лева за изграждане на селски водопровод.

В неделя е тържественото откриване на водопровода. Хиляди столичани се събират на стадион “Юнак”, където са изложени икони и специална арка от цветя. В средата е монтиран кран за водоскока, при пускането на който водата ще се издига на 20-метров стълб. Лентата прерязва министърът на вътрешните работи Александър Гергинов, а крана пуска Иван Иванов. Кметувалият от 1926 до 1932 г. ген. Владимир Вазов в приветствие не крие възхищението си и казва, че

ако този грандиозен проект

е бил завършен в чужбина,

за него щял да говори

целият свят 

Това не станало, защото е в България. Не е пропуснат и тържественият обяд за официалните гости, който пък е в най-модерното за времето си заведение БИАД. Извършени са всички необходими проби от специалистите на Дирекцията на народното здраве, които доказват че рилската вода е “съвършено чиста”. Ден преди тържеството е обявено, че цяла София ще бъде водоснабдена в достатъчни количества. От Боянския водопровод ще се снабдяват само кварталите около Руски паметник и “Иван Вазов”, като и тогавашните Царибродски и Добруджански – днес погълнати от “Красно село” и “Лагера”.

Като кмет Иван Иванов след година се заема с градоустройството на София и нейни квартали стават “Красно село”, “Княжево”, “Горна баня”, “Бояна” и “Надежда”. Благоустроява се и центърът на града - завършени са сградите на БНБ, Съдебната и телефонните палати, зала “България”, открита е и днес пустеещата къпалня “Мария Луиза”, между сградите са засадени хиляди дръвчета, павирани са улиците. Нереализирана обаче остава идеята му за автомобилен и пешеходен тунел под ул. “Г. С. Раковски”.

Започва работа и по “Плана Мусман”, което впоследствие ще му донесе неприятности. Избран е за председател на Българския народен комитет по енергията, частен хоноруван доцент по високи водни строежи и язовири във Висшето техническо училище и академик на БАН.

През 1944 г. е отстранен

като кмет и става

подсъдим

в Четвърти състав на

т.нар. Народен съд,

което е доста странно, защото в него са военни, обвинени за извършване на престъпления срещу народа, както в България, така и в “новоосвободените” територии. Заседанията се провеждат на два пъти, защото част от офицерите са се включили в Отечествената война, което ги оневинява. Иван Иванов е обвинен за провеждане на прогерманската политика на правителството, за финансови злоупотреби и щети на Софийска община, изкупуване на места, които ще се отчуждят по “Плана Мусман” през 1937 г., ходатайство при назначенията и покровителство на офицери, участвали в гоненията и убийствата на комунисти и партизани. Те продължават и с това, че по негова инициатива били изпращани цигари в Германия, нагласил конкурса за общински дом, така че да го спечели немец, изпращал поздравителни писма до министъра на просветата на Германия Руст и отговор до кмета на Виена, държал речи с политическо съдържание и често пътувал до Германия. Съвсем целенасочено не е споменато, че когато през август 1940 г. в София московският “Спартак” играе със “Славия” той държи приятелска реч на тържествената вечеря. Другите обвинения са още по-нелепи, като това, че благоустроявал центъра на София, а “изоставял краищата и това e проява на фашистка политика.” 

В едно от заседанията свидетелят инж. Димитър Георгиев заявява, че бил сключен договор между Софийска община и немската фирма “Тод”, с който са нанесени големи вреди на София, тъй като всички разходи по водопровода на немците трябвало да се плащат от нея, както и 17 на сто добавка върху печалбата от направата на яз. “Бели Искър”, върхи който работят те.

Обвиняван е и за градоустройствения план на Адолф Мусман, направен през 1935 г. Димко Соколов свидетелства, че преди да започне реализацията му, се “говореше, че неколцина от приближените на кмета знаели кои места ще поскъпнат и започнали да купуват имоти”.

Никола Бронзов,

временно кмет на

София, казва, че

предшественикът му

“водеше прогерманска

политика”

Дори до радио “София” е изпратено известие да предостави речи и изказвания на Иван Иванов, в които се хвали Германия.

В обвинителния акт е записано и че е отговорен за откупуване на електричеството на София, като разваля договора с белгийско-френския консорциум на 16 юни 1941 за 290 млн. лв., което пък станало с помощта на Германия. С прекратяване на договора се занимават адвокатите Йосиф Фаденхехт, Джидров и Иван Стоилов, а не кметът.

Иванов си наема адвокатите Димитър Дабовски и Димитър Бочаров, но и те не му помагат. На 21 април 1945 г. е осъден на “доживотен строг тъмничен затвор”. През 1946 г., все още затворник, е изпратен на проучвания на река Батова във Варненско. Помилван е в края на същата година.

През 1947–1948 г. ръководи колектив от специалисти на Министерството на електрификацията и мелиорацията за проучването на р. Искър и поречието ѝ с цел оползотворяване на водите за електроенергия и напояване. От 1948 г. е главен инженер на проектантската организация “Енергохидропроект”. Работи по проектирането и строежа на хидровъзела “Искър” и ВЕЦ “Пасарел”, “Кокаляне” и “Панчарево”. Когато през 1948 г. се открива яз. “Искър”, обаче не е поканен. Разработва и проекти за напояване на Русенско, Пловдивско и Хасковско поле и по каскадата “Белмекен-Сестримо”. В резултат на негови проучвания и проекти са направени и десетина от най-големите язовири за времето си – сред тях “Тополница”, “Жребчево”, “Ивайловград”.

Умира през 1965 г. и до последните си дни работи. 

Част от защитата на адвоката Димитър Дабовски

“19-майското правителство на Кимон Георгиев прогласи два основни принципа по отношение на българската община – принципа на назначения кмет и принципа на аполитичния кмет. Принципът на назначения кмет се запази до 9 септември 1944 г. Аполитичността на кмета започна да отпада доста по-рано. Столичният кмет обаче остана верен на тоя принцип до края на своето кметуване. Доказателства в това отношение той е имал достатъчно. Напр. не се подчини на искането на вътрешния министър Николаев по време на законодателните избори да прави лично публични събрания и да държи речи, обстоятелство, което стана причина след изборите да бъде обвинен за провала на правителствената листа в София. Не се подчини на идеята на Филов за “политизиране на чиновничеството”, което отказа да проведе в общината, не се подчини на многобройните искания на Габровски да уволни чиновниците комунисти в общината, не се подчини на искането на Дочо Христов да се заеме със създаването на “обществената сила” в София.

Тезата на обвинението е, че Иванов носи отговорност за политиката на правителството. Откъде следва тая отговорност, не се казва, когато не съществува закон, който да прави столичния кмет отговорен за тая политика. Инкриминираната политика на правителствата за периода 1941-1944 г. е сключване на Тристранния пакт, сключване на Антикомунистическия пакт, нелоялния неутралитет към Съветския съюз, обявяването на войната с Англия и САЩ и борбата срещу народните борци. Каква пряка връзка има столичният кмет с тези факти от нашата вътрешна и външна политика.

За “Плана Мусман”: Трябва да се има предвид, че договорът за изработването му е сключен през 1935 г., а самият той е бил изготвен и гласуван като закон от Камарата през 1938 г., следователно тоя факт не може да бъде предмет на разглеждане от Народния съд, тъй като законът има предвид деянията през периода 1941-1944 г.” 

Свидетелските показания на министър-председателя Кимон Георгиев

Предварително му е даден въпросник при какви обстоятелства Иванов е бил назначен за кмет, как оценява дейността му, било ли е задължение на кмета да дава приеми за официални гости на правителството, спомня ли си дали Иванов е назначил в общината 10–12 души офицери деветнадесетомайци – има се предвид участници в преврата на 19 май 1934 г., имал ли е неприятности с генерал Луков, между назначените били ли са вече генералите Лекарски и Трендафилов. Ето и отговорите му:

“Инженер Иванов бе назначен за кмет на столицата непосредствено след промяната на 19 май 1934 г. На него се спря тогавашното управление като на човек, който според впечатленията от дотогавашната негова дейност с най-голям успех би се справил с големите задачи на Столичната община.

Изобщо инженер Иванов оправда в това отношение очакванията на правителството и гражданите. Той направи твърде много за благоустройството на столицата, за организиране на общинските служби и за финансовото стабилизиране на общината.

Службата по протокола при Министерството на външните работи може да потвърди, че съществуват такива задължения за кмета на столицата. Това впрочем е добре известно на всички.

Вярно е, че вследствие на гоненията, впоследствие срещу 19-майци понякога сме се обръщали и към тогавашния кмет да назначи някои лица в общината. Назначени бяха някои преследвани бивши офицери или членове на техните семейства.”