Удар от съдбата в ранна възраст неочаквано ги превръща в социални чудовища

Как се ражда и формира един човек, за да стане някой ден диктатор?

Има ли нещо общо между бъдещите авторитарни лидери, което да ни помогне да ги разпознаем отрано? И възможно ли е някакъв особен бъг в образованието им да е помогнал да се превърнат в чудовища, независимо дали са дошли и се задържат на власт с инсценирани избори, или чрез насилие и преврат?

Безспорно, ако беше жив, Фройд би могъл да отговори поне на част от тези въпроси... Но и без него можем да забележим поразителни сходства в биографиите на някои от най-видните представители на тази особена порода хора.

Според един автор, който ползва широко психоанализата, "Диктаторите,

колкото и

да са различни,

си приличат

по прекаления нарцисизъм, агресивната омраза и жаждата за власт. Те прикриват явни слабости и несигурност, основани на инфантилна фрустрация и произтичащи от нея недостатъци в мъжествеността. Диктаторът, подобно на художника, остава прикован към своите инфантилни емоционални конфликти, никога не ги облекчава, освен като действа така, че те да осигуряват непрекъснато гориво за неговата дейност.

Личността на един диктатор изглежда параноично психотична, но това, което го отличава от психотика, е възможността да изиграе своите фантазии в реалността."

По правило тези хора в собствените си умове са патриоти. Така те потвърждават старото предупреждение на Джон Адамс, втория президент на САЩ и забележителен политически философ, че "властта винаги си мисли, че има велика душа".

Що се отнася до степента на когнитивния дисонанс

да потискаш народа

от любов към него,

тя е обобщена по блестящ начин в плакат, който навремето диктаторът Дювалие (Бейби Док) нареди да бъде поставен на видни места в Хаити. Той гласеше: "Бих искал да застана пред трибунала на историята като човек, който необратимо основа демокрацията в Хаити". А отдолу е подписан: "Жан-Клод Дювалие, доживотен президент".

Всъщност той, подобно и на други съвременни примери в Далечния изток, е наследил властта от баща си.

Но най-значимите еднолични управници в историята обикновено се издигат сами. На този фон прави впечатление една важна характеристика за всички тях - като деца те съвсем не са някакви хулигани, а голяма част от тях стъпват в живота като прилежни ученици, дори отличници, които правят добро впечатление на учителите и изпъкват сред съучениците си, независимо от най-често обикновения си произход.

Класически пример в това отношение е Владимир Улянов - Ленин, който дори извън напудрените му в годините по-късно биографии изглежда наистина е бил много силен ученик. Бащата на родения през 1870 г. в Симбирск прочут комунистически революционер работел в отдела за образование на местната власт, а майка му произхождала от семейство на немски лекар (според някои изследователи - украинец), знаела няколко езика и учела децата си на пиано.

Той е кръстен в православието и до 16-годишна възраст заедно с родителите си принадлежи към Симбирското религиозно общество на св. Сергий Радонежски, като напуска религията вероятно през 1886 г.

Въпреки това

оценките му

по Закон Божи

в гимназията

са отлични,

както и по почти всички други предмети. В зрелостното му свидетелство има само една четворка (по петобалната система) и тя е по логика.

Освен това владеел английски, френски и немски. Учел полски и италиански. Разбирал чешки и шведски. Според някои сведения той можел да говори и татарски език.

В периода 1879 - 1887 г. Владимир Улянов учи в Симбирската гимназия. През 1885 г. списъкът на учениците в ръководеното от бащата на бъдещия ръководител на Временното правителство Керенски показва, че Владимир е "много надарен, прилежен и внимателен ученик. Справя се много добре по всички предмети. Поведението му е примерно". А първата награда, по решение на педагогическия съвет, му е връчена още през 1880 г., след завършване на първи клас - книга със златно щамповане на подвързията: "За добро поведение и успех", заедно с почетна грамота.

В тази връзка историците обичат, като непредубедено свидетелство, да цитират и А. Наумов, бъдещ министър в царското правителство, според когото: "Той имаше абсолютно изключителни способности, притежаваше огромна памет, отличаваше се с ненаситно научно любопитство и необикновена работоспособност". Наистина, той беше ходеща енциклопедия... Ползваше се с голямо уважение и делови авторитет сред всичките си другари, но... не може да се каже, че е бил обичан, по-скоро беше оценен... В класа се усещаше умственото му превъзходство, въпреки че... самият Улянов никога не го показваше и не го подчертаваше."

През 1887 г. завършва гимназия със златен медал и постъпва в Юридическия факултет на Императорския Казански университет. Интересното е, че нищо в поведението му до този момент не предполага бунт - нито срещу семейството, нито срещу царския режим, напротив, по всичко личи, че Ленин ще последва стъпките на баща си и ще направи забележителна кариера.

Но тогава идва тежък удар от съдбата - през същата 1887 г., на 8 май, по-големият му брат Александър  е екзекутиран като участник в заговора на Народната воля за убийството на император Александър III. Случаят се превръща в

дълбока трагедия

за семейство Улянови,

които не са знаели за конспиративната дейност на Александър.

Това обръща на 180 градуса живота на по-малкия брат Владимир. В Казанския университет той вече участва в нелегалния студентски кръг "Народна воля". А три месеца след приемането му е изключен за участието си в студентски бунтове на 4 декември. Според инспектор, пострадал при студентските вълнения, Улянов е бил "в първите редици на бунтуващите се студенти". Останалата част от биографията му е добре известна – след заточение и последвала емиграция в чужбина той се завръща като завършен тоталитарен лидер и оглавява (поредната) революция в Русия. А в годините след идването си на власт не само нарежда избиването на царското семейство, а и на милиони други, дръзнали да оспорват неограничената му власт.

Неговият наследник на поста, макар и да не е чак толкова образован, като дете също е бил прилежен ученик. Роденият в грузинския град Гори Йосиф Сталин е син на обущаря Висарион "Бесо" Джугашвили и Екатерина "Кеке" Геладзе. Родителите му загубили двама синове в ранна възраст преди раждането на "Сосо", както наричали бъдещия вожд като малък. Семейството му живее в бедност, преминава през девет различни стаи под наем за десет години, а Бесо все по-често прибягва към чашката и пиян бие жена си и сина си. За да избяга от тормоза, Кеке взела сина си и се преместила в къщата на приятел на семейството - отец Христофор Чарквиани. Работила като чистачка и перачка за няколко местни семейства, съпричастни към тежкото положение. Майката била твърдо решена да изпрати сина си на училище - нещо, което никой от семейството не можел да си го позволи преди. Така в края на 1888 г. десетгодишният Йосиф бил записан в църковното училище в Гори, което по принцип било запазено за децата на духовниците.

Там веднага се отличил сред връстниците си, проявявайки талант в часовете по рисуване и драма,

пишел собствена

поезия и пеел в хора

Негов приятел от детството по-късно отбелязва: "Сталин беше най-добрият, но и най-палавият ученик в класа" - заради честите битки, в които участвал. По това време той претърпява и няколко тежки здравословни проблема - през 1884 г. се разболява от едра шарка и остава с белези по лицето, а на 12 години е тежко ранен, след като е блъснат от карета, което води до увреждане на лявата му ръка за цял живот.

Въпреки тези неблагополучия, след полагането на изпитите през юли 1893 г. учителите на Йосиф Висарионович го препоръчват в Тифлиската семинария (дн. Тбилиси). Той се записва в училището през август 1894 г., благодарение на стипендия, която му позволява да учи по съкратена програма.

Сталин отново

бележи академичен успех

и има високи оценки. Той продължава да пише поезия и даже пет негови стихотворения са публикувани под псевдонима "Сосело" във вестник "Иверия" ("Грузия").

Точно в този период Йосиф вероятно се е почувствал неразбран, гадаят биографите, и изведнъж буйният му характер взема надмощие, започнал да губи интерес към учението, оценките му паднали и многократно бил арестуван и затварян в килия заради бунтарското си поведение. Учителите също започнали да се оплакват, че той се обявява за атеист, бърбори в клас и отказва да сваля шапка пред монасите. След това напуска училище, става лидер на група радикални млади мъже и в крайна сметка се присъединява към болшевиките, откъдето тръгва пътят му към властта, която той упражнява с крайна жестокост,

довела до смъртта

на милиони невинни,

и то не само в Съветския съюз.

Като примерно, но своенравно дете е описван и Адолф Хитлер. От шестгодишна възраст той учи в селско държавно училище и е образцов ученик, въпреки факта, че поради премествания се налагало да сменя учебните заведения няколко пъти.

Хитлер получава отлични оценки, пее в хора и дори става помощник на игумена на католически манастир. На осем години взема уроци по пеене и дори обмисля да стане свещеник.

През 1898 г., когато семейството му се завръща за постоянно в Леондинг, Хитлер е дълбоко засегнат от смъртта на по-малкия си брат Едмунд, който умира през 1900 г. от морбили. Някъде тогава бъдещият фюрер се променя коренно - от уверен, дружелюбен, съвестен ученик, до мрачно, необщително момче, което непрекъснато се кара с баща си и учителите си.

Баща му Алоис е направил успешна кариера в митниците и иска синът му да последва стъпките му на държавен служител. По-късно Хитлер драматизира епизод от този период, когато баща му го завел да посети митническото бюро, изобразявайки го като събитие, което поражда непримирим антагонизъм между баща и син със силна воля.

Пренебрегвайки желанието на сина си да посещава класическа гимназия и да стане художник, Алоис изпраща Хитлер в Realschule в Линц. Хитлер се разбунтува срещу това решение и в "Моята борба" заявява, че умишлено се справя зле в училище, надявайки се, че след като неговият баща види "колко малък напредък постигам в техническото училище, той ще ми позволи да се посветя на мечтата си".

И наистина, когато се премества в Линц, отношението му към учението вече е променено драматично. Там

учителите

ставали все

по-недоволни

от неспособността на Хитлер да се концентрира, да учи планомерно и систематично, и според тях той постоянно витаел „с глава в облаците". В същото време те отбелязват и неговите способности, както и неговата своенравност и буйно въображение.

От този момент нататък Адолф изучава само онези предмети, които го интересували. А любимото му занимание било рисуването и просто отказвал да насочи вниманието си към друго. В резултат повтаря годината, а след внезапната смърт на Алоис на 3 януари 1903 г. представянето на Хитлер в училище дотолкова се влошава, че майка му му позволява да напусне.

Така се записва в Реалното училище в Щайр през септември 1904 г., където поведението и представянето му се подобряват, но през 1905 г., след преминаване на поправителен изпит, Хитлер напуска училището без никакви амбиции за по-нататъшно образование или ясни планове за кариера.

Заживял като бохем във Виена, той отчаяно се опитвал да щурмува Академията за изящни изкуства в австрийската столица. За негово разочарование оттам, позовавайки се на "непригодност за рисуване", на два пъти го отхвърлят – през 1907 и 1908 г. Директорът препоръчва на Хитлер да учи архитектура, което е друг негов интерес, но му липсвали съответните документи, тъй като на практика не е завършил средно образование. На 21 декември 1907 г. майка му умира от рак на гърдата на 47-годишна възраст. Хитлер остава без пари и е принуден

да живее

в общежития

и приюти за бездомни.

Човек може само да си представи как би се развил ходът на историята, ако артистичният талант на Хитлер беше оценен малко по-снизходително. Щяхме ли да го познаваме като бруталния диктатор, който отприщва най-кръвопролитната война в човешката история с повече от двадесет и шест милиона жертви? Може би признанието и себеизразяването в картините на професионалния художник Адолф Хитлер биха могли да неутрализират неговата омраза и гняв към света? Никога няма да научим отговора на тези въпроси. Можем само да спекулираме. Но фактът остава: Хитлер е бил непризнат артист с посредствени способности и светът не се нуждаел от него в тази му роля.

За един бъдещ диктатор не е задължително да се е провалил в училище, за да успее да се докопа до тотална власт. Доказва го съдбата на основателя на фашизма Бенито Мусолини.

Подобно на други носители на еднолична власт и той, като син на ковач, в по-късните години обичал

да изразява гордост

от скромния си произход

и често говори за себе си като за "човек от народа". Но всъщност потеклото му не е било чак толкова скромно, колкото той твърдял – баща му, освен ковач, е и социалистически журналист, макар и на непълно работно време, а майка му е била учителка.

Като дете бил изпратен в училище интернат във Фаенца, ръководено от салезиански монаси. Въпреки че бил срамежлив, често влизал в конфликт с учители и колеги от пансиона поради гордото си, сприхаво и агресивно поведение. Дори веднъж по време на спор ранява съученик с нож и е жестоко наказан.

Баща му, който не е получил официално образование, проявява силен интерес към политиката и отхвърля теологията.

Все пак, след като се премества в ново нерелигиозно училище във Форлимпополи, Мусолини също постига добър успех и въпреки неприятния си характер е оценен високо от учителите.

Неговата жестокост, гняв и сбивания карат учителите често да викат родителите му за срещи. Подобни проблеми възникват и по време на неговото обучение в гимназията. Затова майка му просълзена се обръща към директорите, за да гарантира, че синът ще може да завърши образованието си.

Но и той бил сравнително интелигентен и издържал последните си изпити без затруднения. Нещо повече – квалифицира се като начален учител през юли 1901 г.

Завърнал се след престой в Швейцария, той

отново се пробва

в тази професия,

този път във Венецианските Алпи, северно от Удине, където живее, както той признава, живот на "морално влошаване". Скоро разбира, че е напълно неподходящ за такава работа.

Още на 17-годишна възраст под влияние на баща си Бенито става член на Социалистическата партия. Обръща се към журналистиката, а като редактор на социалистически вестник попада в ареста. Но повярвал си, че е много добър публичен оратор, той навлиза окончателно в радикалната политика, където наистина се издига много, но в крайна сметка намира и печалния си край.

От не много скромен произход е и друг популярен

тоталитарен управник

и "борец за равенство"

– Фидел Кастро. Роден през 1926 г. в тогавашната кубинска провинция Ориенте, Кастро е незаконен син на Анхел Кастро и Аргис, богат фермер и земевладелец, и неговата метреса Лина Рус Гонсалес. И той също бил прилежно дете. Научава се да чете и пише в селското държавно училище в родния Биран и продължава основното си образование в частните католически училища в "Ла Сал" и "Долорес" в град Сантяго де Куба. Накрая завършва гимназиалното си образование в колежа "Белен" на йезуитския орден в Хавана с

бакалавърска

степен по изкуства

през юни 1945 г. Там той печели високи оценки най-вече с ораторското си изкуство в своите публични изказвания, а също и с успехите си в спорта.

Йезуитите от "Белен" тогава се произнасят за него: "Фидел Кастро винаги се е отличавал във всички предмети, свързани с литературата... Той беше истински атлет, знаеше как да спечели възхищението и обичта на всички. Ще следва право и не се съмняваме, че

ще запълни книгата

на живота си

с блестящи страници

Фидел има и дарби и не му липсва артистичен талант."

И наистина, през септември 1945 г. той записва право, социални науки и дипломатическо право в Университета на Хавана. Но точно там се запалва по политиката и става виден член на различни антиимпериалистически студентски организации.

Протестите, придружени от репресии срещу смятаните за комунисти, водят до ожесточени сблъсъци с полицията и през февруари 1948 г. Кастро е пребит тежко. От този момент публичните му изказвания придобиват ясно изразен ляв уклон, започва остро да осъжда социалното и икономическо неравенство в Куба, в контраст с предишните си публични критики, които били съсредоточени върху корупцията и американския империализъм.