След 9 септември 1944 г. от 43-та народни представители, подписали писмото на Димитър Пешев, 40 са осъдени от народния съд. Двадесет от тях получават смъртни присъди и 18 са убити; на доживотен строг тъмничен затвор са осъдени седем души; осем - на 15 години; четирима - на 5 години, Таско Стоилков - на една година, а Андрей Лулчев е осъден като починал. Обвиненията, с които са изправени пред съда гласят, че всеки от тях е „одобрил сключването на решения за обявяване и водене на война, поощрявал е убийства, тежки телесни повреди, палежи, грабежи, обири и изтезания и гонения срещу евреите и е виновен за въвличането на България в Световната война срещу съюзените народи“.
Имуществото на всички осъдени е конфискувано, отнети са им правата по чл. 30 от Наказателния закон за определен срок или завинаги и им е наложена глоба - от 5 млн. лв. за осъдените на смърт, до 1 млн. лв. за осъдените на 5 г. затвор.
Един от напълно неоснователно осъдените на смърт е адвокатът Иван Петров (р. 1887 г., с. Видраре, Тетевенско) - една от ярките фигури в Народното събрание. Участва в три войни, попада и в плен. Има над 15-годишен стаж като парламентарист. Още в началото на работата на XXV ОНС заявява, че Богдан Филов няма да продължи политиката на мир и неутралитет на правителството на Георги Кьосеиванов и че това е против народната воля. По тази причина Богдан Филов му заявява, че Министерският съвет не го счита за член на правителственото мнозинство и е зачертан от състава му. Вестник „Утро“ с голямо заглавие съобщава новината за „ликвидирания депутат“. Когато на 2 март 1941 г. Богдан Филов докладва за присъединяването на България към Тристранния пакт, Иван Петров обвинява министър-председателя, че „третира народните представители като регистратори и ги поставя пред свършен факт, противно на обещаната политика за мир и неутралитет“. Подобно е поведението му и при обявяването на война на Англия и САЩ. Народният представител Петър М. Хаджипетров казва: „Когато се гласува войната против Америка и Англия, Иван Петров напусна залата в знак на протест. Той винаги се е държал в Народното събрание напълно самостоятелно и не беше от ония народни представители, които се бояха от правителствата на Филов-Божилов и не смееха да ги критикуват. По много закони и актове на правителството той е вземал напълно отрицателно становище.“
При обсъждането на ЗЗН той заявява: „Защо да прибягваме до прийоми, които моралът отрича, основният закон не позволява и човешката съвест отрича? Въпросът е на човещина. Нима чистата нация, за която говорим отрича човещината. Нима ще искате да диференцираме човечеството, да го разпределим в кутии... Най-големият капитал, който сме имали досега, това е нашето добро отношение, нашата толерантност към малцинствата у нас.“
Иван Петров напомня на народните представители, че българи и евреи са воювали рамо до рамо и „нито един евреин, нито един израилтянин, не е съден за предателство или дезертьорство... Снощи имах разговор с господата Сотир Янев и Икономов. Те подчертаха, какви храбреци евреи – войници и офицери – е имало в техните роти. Защо тук така топтанджийски, така жестоко ще се нахвърляме спрямо хора, които са изпълнили дълга си във върховни за държавата времена.“ Иван Петров подписва писмото на Димитър Пешев и участва в групата, която се среща с министър Габровски с искане да бъде отменена планираната депортация.
След 9 септември 1944 г. е изправен пред народния съд. Защитава го проф. Йосиф Фаденхехт, който представя пред съда позициите му срещу антиеврейското законодателство и че „тази борба му прави чест“. В негова подкрепа се явяват и свидетели-евреи. Буко Леви го определя като човек, искрено отдаден на идеята за спасяването на евреите; Жак Пардов заявява, че се е застъпвал за освобождаването на евреи, интернирани в Сомовит, „което е правил безкористно, само от добри чувства към хората“, а индустриалецът Виталий Хаимов свидетелства, че след гласуването на ЗЗН Иван Петров е заявил, „че се прави едно голямо зло на българския народ, че му се хвърля едно голямо петно“.
Присъдата срещу Иван Петров е произнесена на 1 февруари 1945 г., а на следващия ден радостните жители на с. Ракита, Луковитско, се събират на митинг за да изразят пълна подкрепа за присъдите и настояват „Иван Петров и Найден Маринов да ни бъдат докарани в Луковит, та сами да ги обесим!“ За тяхно „разочарование“ и двамата вече са разстреляни и заровени в бомбена яма на Софийските гробища!