ЗАСЛУЖАВАТ ЛИ БЪЛГАРИТЕ ПИСАТЕЛИТЕ СИ?

Когато един български писател излезе от тинята на безгръбначието, когато реши да не бъде като повечето си предшественици от близкото минало - подлога, доносник, нагаждач и съгласно със силните влечуго - заливат го с такава злоба, с такова уродливо презрение - че на него спира да му се живее. Българският писател трябва, явно, да е мижитурка, да се съгласява, да говори с недомлъвки, да е патриот за пример - просветен и мазен, демагог с оцапана с казионен мармалад муцуна - да получава награди, ордени, почести. Да говори с разбираеми и приятни за ухото на простия народ сентенции за доброто и благото, които да му се заплащат по тарифата. Да няма свое мнение, а ако има - то да е подобно на това на "всички", а ако пък не е - да си го пази за частно ползване. А пред хората да плещи баналности, одобрени от цензурата и проверени от времето. Да гледа да не засегне някого. Да гледа да се харесва на леличките и чичковците, които умеят да размахват пръст - те са гръбнак на обществото - те са моралисти и цербери. Писателят трябва да е като момченце - отличник - пикльо и писанко, любимец за гъделичкане по гушката - от другаря живков или от другаря народ - все едно - и двамата простаци и наглеци от класа. Ако обаче писателят е смел човек и иска да казва каквото мисли и да живее както иска - то тогава омразата го удавя и той лапва пистолета. Като Яворов. Или нещо подобно. А ако не го направи - благодарният български народ ще му намери майстора. Някой с тънка тел. Да го удуши. Като Гео Милев.

От фейсбук