- Г-н Пенчев, какво си спомняте за чичо си?
- За съжаление, няма как да имам лични впечатления, защото аз съм роден през 1936 г., а той заминава за Америка около година след това. Все пак аз съм на библейска възраст - на 83 г. и помня много неща от детските ми години. Дори когато си дете, има събития, които се врязват веднъж завинаги в паметта ви и никой не може да ги изтрие. Помня например как на погребението на цар Борис ІІІ опашката за поклонението беше от пл. "Славейков" до “Св. Ал. Невски” и цял народ плачеше. Освен това по 9 септември видях как т. нар. партизани обираха къщите на хората...
- Все пак вие сте син на сестра му, какво сте чували от близките си за него?
- Гениален портретист. Прочува се още на 14-15-годишна възраст и прави портрети не само на известни българи, а и на чужденци. Има три портрета на царя - единият е изложен в НИМ, а другите два са в мазето на двореца - Националната художествена галерия. Интересни са отзивите на тогавашната преса за това, че един художник, без да е следвал в Художествената академия, е рисувал портрета на царя.
Не е завършил Художествената академия, но е учил там. Според баба ми той е започнал да рисува още на 3-годишна възраст, а на 6 вече е направил нещо като изложба от собствени рисунки. Не е вярно че е роден в Русия, както пишат някъде. Дядо ми, който е чист българин от с. Калугер, Белоградчишко, като офицер е бил разквартируван във Видин и неговият син Кирил Василев се е родил там.
За другото му забележително постижение у нас майка ми казваше, че когато монсеньорът не можел да стои през цялото време у дома на ул. “Стефан Караджа” 22 в София, той самият обличал одеждите му, за да го рисува. И така се стига до царя, където има нещо като конкурс. Разликата между неговата работа и тези на другите кандидати е била до такава степен фрапираща, че не е оставало нищо друго, освен да му възложат поръчката за изработването на три портрета. Най-интересното е, че освен него няма абсолютно никой друг във фамилията, който да може да рисува.
През годините след 9 септември 1944 г. той се е опитвал да установи контакт със сестра си - майка ми, и с баба ми - неговата майка. Писмата са връщани от комунистическите власти със забележката: "На адреса не живеят такива хора."
И за съжаление, лошото отношение в България към паметта на вуйчо ми продължава и в наши дни. На Светлин Русев подарихме един портрет - на Йосиф Фаденхехт. Моят вуйчо го е рисувал два пъти, тъй като е бил приятел на дядо ми. Първо го реставрирахме и после го подарихме на Русев - България трябва да се грижи за културното си наследство. Аз не мога сам да изляза и да кажа: Вие знаете ли кой е Кирил Василев?
Истината е, че чужди хора направиха много за името му, но Кирил Василев е бил антикомунист и затова не искат да се възстанови паметта за него. Аз самият не се натискам - щом като днешна България не се интересува от него...
- Вие също сте емигрант като него, как заминахте за чужбина?
- Като заговорихме за спомени да ви разкажа. На 10 януари 1944 г. през нощта падна една бомба в къщата, в която живеехме - на ул. "Патриарх Евтимий" 18. Бомбата уби баща ми и дядо ми. Ние останахме затворени в мазето и обречени на смърт. Чувах до мен, когато дядо ми издъхваше. Не можете да си представите ужаса, когато падне бомба в затвореното помещение вътре.

Изведнъж чухме да се разбива едно прозорче и влизат двама германски войници и един офицер и започват да измъкват хората на улицата. Бомбардировката вече беше почти отминала, но повредената сграда се люлееше и тръгваше да се срутва. Бомбата пада на 18-и номер, а на номер 20 е разквартирувана една малка група германски войници без оръжие, които виждат какво става и идват да спасяват хората. Аз, моят брат, майка ми и баба ми сме благодарни на тези двама германски войници, които спокойно - все едно че са на някакво учение спасяваха хората. От другата страна на номер 17 беше белгийската легация, върху нея също беше паднала, но запалителна бомба и тя гореше като факла и осветяваше всичко.
Може би оттогава ми е останало добро отношение към германците и години по-късно, през 1969 г., емигрирах в Германия. За да замина аз платих на корумпираната Държавна сигурност 3500 лева тогава това беше цената на един двустаен апартамент в “Младост 1”, но така се спасих от "рая на Тодор Живков". А в Германия направих кариера, която и насън не можех да си представя - станах главен инженер на "Сименс".