Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Нещастни сме, защото си пречим и сме фиксирани в имането, не в моженето

Но българите бързо се учим

Кой знае защо никак не съм изненадана, че ние, българите, пак сме на челни позиции по песимизъм*. Това и без да ни го казват, ние си го знаем. Хората и в нашенските изследвания споделят, че никога не очакват нищо добро. Очевидно е. Навсякъде по света сякаш виждаме повече усмихнати хора и приветливи лица.

И все пак защо

сме такива?

Това ли е нашенската психология – да оцветяваме всичко в черни краски? В бедността и прехода ли са причините, или винаги сме си били негативисти.

Нека започнем с народопсихологията - българинът обича да казва: “Чукай на дърво!”. Тоeст “не се хвали предварително”. Малко недоверие и нежелание да предизвикваме съдбата сякаш ни е изначално заложено. Чуваме го още от деца. В изследванията българите са песимисти, но с едно малко и деликатно уточнение... “Абе, аз не съм толкова зле, ама мисля, че другите са”.

Българинът

страшно обича

да мрънка –

“Това не ни е наред, онова не ни е наред... виж на другите колко им е добре, само ние не можем да си оправим държавата” и т.н.

Като току-що завърнала се от друга държава, която обичаме да наричаме “западна” и “развита”, на “неограничените възможности” - САЩ, веднага в съзнанието ми изплуват сравнения. Когато отидох в Калифорния през 2000 г., бях потресена от позитивизма на американците. Те казват “златна” Калифорния за едни по същество изгорени от слънцето поляни. Боже, казах си, ако беше в България, всички щяха да се вайкат: “Погледни - всичко изгоряло, ужас”.

Пък американците викат “златна”. Ето я разликата – умението да гледаш на нещата от друг позитивен ъгъл, което на нас никак не ни се удава. Като падне сняг – пак същото: “ужас, непочистени пътища, смотана държава” и т.н. Ами скъпи приятели, нали сега, като бях в Мисури, и там за 12 часа температурите паднаха от +25 на -5, 2 сантиметра сняг и елате да ги видите прехвалените американци, същата работа - излезли коли от пътя, но все пак повечето карат с мравешка скорост и най-важното – никой не мрънка, просто приемат трудностите на живота, каквито са.

И защо ли? Защото на американците от деца им говорят, че не трябва да се оплакват, че ако се оплакваш, си слабак, който за нищо не става, че за да успееш в живота, което е толкова важно за всеки от нас, трябва да си силен и горд и да се бориш, а за да се пребориш, трябва да си позитивен, трябва да вярваш, че можеш да успееш, иначе казват - няма да стане! Няма срамна работа! Само работи! Давай! Успявай! Силата е в теб!

При нас - обратното. Казваха ни: “Учи, мама, да не работиш!” Сякаш трудът не е едно от най-хубавите неща в живота. Нали, като видиш плодовете на своя труд, си горд и щастлив?! У нас даже на село викат: “А, значи пак те хванаха на работа!” Един вид

излъгали са те,

ти не искаш да

работиш, ама на̀

– прекараха те...

После се чудим защо 30 на сто от младите не искат нито да учат, нито да работят. А, ще работят? Как ли не!? При живи родители!

Ето “къде е заровено кучето”. Поне според мен. Тръгнахме по пътя на демокрацията и си представяхме, че ще потекат реки от мед и масло. Ще дойдат едни магазини, пълни с корекомски стоки, и ние ще си работим като при социализЪма – леко и без много натоварване, и ще си пазаруваме ли, пазаруваме...

Сократ е казал, че невежеството е най-големият порок. Като не знаеш закъде си тръгнал, със сигурност ще стигнеш някъде другаде. Сега всички викат – “Бедни сме, затова сме нещастни”! Пълна глупост, да ме прощавате.

В Непал -

една от най-бедните

страни в света,

съм видяла

най-много усмихнати хора

Там хората просто се радват на това, че са живи, че има слънце, че животът е красив.

Ние сме десетки пъти по-имащи от тях в материален план, но това не пълни сърцата ни с радост, а с недоволство. Защото не сме научили най-важния урок – щастието не е в имането, а в моженето. Като решиш един проблем пък, дори и със съседа, ти се чувстваш доволен от себе си на първо място, а след това и от живота.

А за да решаваш проблемите, ти трябва заедност. Ние тук заедно можем да преборим всичко, поотделно - не! Но заедно - да! Именно затова хората на Запад и Изток са по-позитивни от нас, защото вярват, че заедно с другите ще успеят да се справят с всичко, че не са някакви загубили се във времето и пространството електрони, а част от нещо, което е общност, заедност, че всеки един от нас е част и продължение на другия. И следователно, ако направим другия щастлив, и ние ставаме автоматично щастливи. Най-силното чувство на удовлетворение е от даването. А дава този, който има какво да даде.

Да можеш да дадеш, значи да имаш силата да бъдеш добър. Урок, който като народ все още имаме да научим. Е, аз пък вярвам, че ние, българите, много бързо се учим. Доказвали сме го много пъти. Вижте само колко много постигнахме за последните 30 г. Влязохме в клуба на най-богатите и успешни страни. Колко бързо въведохме новите технологии! Дори се научихме да спираме на пешеходни пътеки. Вече започнахме и да разбираме, че еснафското пъчене с луксозни коли, стоки, пътувания не е кой знае какво. Значи скоро ще разберем, че за да сме щастливи, трябва просто да се научим да бъдем добри. Първо към себе си! А после и към другите.

Да си прощаваме несъвършенствата, да не трупаме комплекси. И просто да си вярваме.

* Според проучване на Евростат

Коментарът е от в. "24 часа"