Днес всеки се е зазидал в своята дигитална крепост, откъдето размахва пръст на останалите

На 2 април през 1962 г. в България официално се е родило дете № 8 000 000. За първи път в нашата история като държава сме станали 8 млн. души. Като се замислиш, не е било толкова отдавна. Над 1300 г. история, а това събитие е било само преди 64. Преди 64 години сме били толкова много, че ако бяхме решили да се хванем на едно хоро, вероятно щяхме да изместим оста на Земята с няколко сантиметра встрани.

През 1962-ра, когато 8-милионният българин е проплакал, светът е бил “тесен”. Тогава хората са живеели по друг начин. Въобще не говоря за политическия строй. А за културния код. Тогава музиката се е слушала от грамофони, споделени с целия вход, а новините са били обща тема на пейката, а не повод за “блок” в социалните мрежи. Бяхме 8 милиона, които гледаха към един и същ черно-бял екран, но с цветни мечти.

Днес? Днес сме по-малко, но затова пък сме “по-велики”. Сега всеки от нас е отделна медия, отделна държава, отделен експерт по всичко. През 1962 сме били 8 милиона в един общ хол.

Днес сме останали шепа хора, но всеки се е зазидал в своята дигитална крепост, откъдето размахва пръст на останалите.

И така, 64 години по-късно въпросът не е къде изчезнаха хората. Въпросът е къде изчезна “българинът” като споделено преживяване? Честит празник на демографската ни носталгия!