Бесилката, от която раненият и изтерзан апостол Левски се превръща в първа национална величина на пример на безкористна саможертва на общочовешките и народни идеали, се оказва, че е била издигната там, където след Освобождението са построени сградите за княжеския конвой на Фердинанд. Днес тези помещения представляват

занемарено сметище с боклуци

и сборище на наркомани на ул. “Панайот Волов” № 5 в централната част на София.

В своите спомени Стоян Заимов разказва как организира успешен план да разпита на самото място Иванчо Пенчович, подписал смъртната присъда на Левски, който разказва без свян какви са истинските му подбуди да изпрати на бесилото най-достойния българин! По този начин екзекуторът посочва къде е точното място, където е била изпълнена смъртната присъда на Апостола.

“През 1888 г., чрез запасния майор Дичев, Заимов се запозна с Хаджи Иванчо Пенчович с единствената цел да узнае подробностите по съденето и обесването на Дякон Левски от чрезвичайната комисия. За да разположи на откровеност Пенчовича, Заимов чрез подполковника Бояров нареди няколко

приятелски разходки

в околностите на София. По време на тия разходки Заимов и Пенчович бяха неразделни събеседници. Приятелите на Заимова и Пенчовича се чудеха: как така, до вчера непримирими врагове, днес те водят приятна беседа.”

Тази изповед на Пенчович, освен че от една страна, дава подробности по изпълнението на смъртната присъда, а от друга, разкрива истинския морален облик и нравствени ценности на бившия турски държавник, сетне депутат в Народното събрание, да извърши този антинароден акт. Днес, когато се пише книга за ролята на Иванчо Пенчович, авторът трябва да знае, че по негови признания истинските движещи мотиви при решаването на съдбата на Левски са материалната изгода, парите и властта.

“През 1888 год. на североизток от Държавната печатница в София стърчеше

дървена барака,

покрита със скъсани платнища. В бараката работеха няколко каменоделци (става дума за издигане на паметника на Левски – б.а.). На 12-й август (стар стил – б.а.), в 3 часа следобед, пред дървената барака се спряха двама господиновци... (Стоян Заимов – б.а.) безцеремонно му зададе следния въпрос:

– От събраните ми сведения по съденето и обесването на Левски стои така: Вие (Иванчо Пенчович – б.а.), в качеството си член на шурай девлети и член на чрезвичайната комисия, сте подписали смъртната присъда?

– Да, подписах я, защото не бе ми възможно да постъпя иначе – отговори беловласият господин (Ив. Пенчович – б.а.) и нервно почука с бастуна си стоящия пред него гранитен труп.

– В случай че не подпишехте смъртната присъда, като какво нещастие би ви сполетяло? (Ст. Заимов – б.а.).

– Уволнен от служба и деградиран от всичките почести и ордени – тръснато отговори беловласият господин (Иванчо Пенчович – б.а.).

– Нима занимаемата от вас, тогава, държавна служба и ордените си турихте по-високо от народните интереси? – шеговито запита по-младият господин събеседника си?

– Защо не. Нима висшите и нисши

чиновници на свободна България

не правят същото днес.

Събеседникът на беловласия господин (Ст. Заимов – б.а.) се почувствува победен и обърна другото листо на въпросите си:

– Чрезвичайната комисия присъствува ли при извършването акта на обесването?

– Не. Надвечер, отивайки на разходка, минахме край бесилката. Трупът на Дякона бе се вкоченил от студа; циганчета люшкаха вкочанения труп и си правеха разни забавления с мъртвеца. Махзар паша се приближи до бесилката, с бастуна си нялолко пъти бутна вкочанения труп и заповяда на стоящия при бесилката полицейски пост да не позволява на циганчетата да си играят с мъртвеца.

– На това също място ли, гдето днес е турната основата на паметника, бе издигната бесилката?

– Не, бесилката стърчеше там, гдето стърчат днес казармите на княжеския конвой. Тая местност тогава се населяваше само от цигани.” Разпитът на Пенчович потвърждава мястото на бесилката, посочено от Б. Цафати.

Но кои са тези офицери подполковник Бояров и майор Дичев, които Стоян Заимов е привлякъл да присъстват като свидетели на посочването от Иванчо Пенчович на мястото на обесването на Левски? Няма никакво съмнение, че този подход на Заимов играе важна роля като най-достоверна възстановка на екзекуцията, дадена на Стоян Заимов и двамата офицери от самия съдник на Апостола.

Навярно Стоян Заимов се презастрахова, като привлича авторитетни личности на държавна служба за достоверност на разпита на 12 август 1888 г., но не пропуска да съобщи и точния час на показанията на Иванчо Пенчович.

В публичното пространство тогава и в днешни дни около написаното като мемоаристика от Стоян Заимов витаят противоречиви мнения. Поради това той сочи няколко свидетели на разказа на отец Кирил,

кръстоносецът на “хвърковата чета”

осъдени въстаници, излежаващи присъдата си в килия № 4 на цариградската тъмница. Стоян Заимов използва и принципа за проверка на самото място разказаното от свидетеля да се потвърждава от очевидци. След Освобождението той отива в Тетевен да провери твърдението на отец Кирил, че при излизането от тетевенския конак един чорбаджия плюе с обидни думи по брадата му и набучената на върлина глава на Бенковски. Оказва се не само, че всички описани факти са верни, но издирва и името на родоотстъпника, извършил позорното заклеймяване.

Няма съмнение, че и за установяване точното място на гибелта на Левски Стоян Заимов - следва тази своя методика.

Историческата справка сочи, че офицерите Бояров и Дичев, по това време са

батарейни командири

в 4-ти софийски артилерийски полк. Те не са избрани случайно от Ст. Заимов за свидетели, а са били известни личности и стари познайници. Има предположения от инж. Евгени Христов, племенник на подполковник Бояров, че родственикът му се е познавал с Пенчович още от Цариград, когато е учил в Робърт колеж.

По времето, когато Стоян Заимов е учителствал в Шумен, като млади офицери Димитър

Бояров и Стефан Дичев са служели във втори артилерийски полк в същия град през 1884 г. и двамата са членували в така наречената шуменска книжовна дружина, която е подпомогнала издаването на първата книга на Стоян Заимов. За този период писателят казва:

“Благодаря на господа офицерите, които съставляват казаната дружина, които се отнесоха тъй любезно с моя труд, изказаха лично към мене и труда ми онази симпатия и уважение, които вълнуват человешкото сърце и карат мозъка по-енергично да работи.

Повтарям, че без тяхната нравствена и материална поддръжка

едва ли моето “Минало” щеше

да види бял свят

В замяна на тяхната нравствена и материална жъртва аз ще се постарая да удовлетворя тяхната надежда, доколкото ми помагат силите; ще се постарая да им докажа, че високо нравствено ценя тяхната любезност, техните материални жъртви!...

В лицето на г-на Ил. Блъскова – председател, Р. М. Рачева – касиер, поручика Р. Петрова – деловодител, които съставляват бюрото на Шуменската книжовна дружина, поднасям глубочайша благодарност на всичките участвующи господа в казаната литературна дружина.

Шумен, 1 юлий 1884 г. Стоян Заимов”.

Оказва се като друга важна подробност, че подполковник Бояров живее в непосредствена близост от две пресечки от новостроящия се паметник на Васил Левски. Там Стоян Заимов организира възстановката на мястото на бесилката, където е екзекутиран Левски. На ул. “Сан Стефано” № 9 се е намирала къщата му с огромен двор.

И в този случай се оказва, че свидетелите, които посочва Стоян Заимов, са действителни. Срещнах се с инж. Емануил Христов, който е роднина на подполковник Бояров и бе любезен да разкаже за този доблестен български офицер, един от първите родолюбци, завършили първия випуск на военното училище в новоосвободена България.