- Когато няма достатъчно пари, увеличенията на едни са за сметка на други или водят до тежест върху работодателя

- Има огромни неравенства – 3-4 пъти между заплатите по браншове и по региони

 

По повод протеста на работещите в градския транспорт в София излезе разговорът за цената на труда в различните професии и браншове в България - как се формира и колко може да се вдигат парите. Питаме икономиста от Института за пазарна икономика Адриан Николов.

3,9 хил. лв. средна заплата (колкото се твърди, че достига в градския транспорт) изглежда много на фона на 3,3 хил. лв. средна брутна заплата в София, предвид че градът съсредоточава голям дял от най-висококвалифицираните и образовани кадри в страната. Тук обаче проблем е и предлагането на труд – безработицата в града е много ниска, неактивните най-вероятно нямат необходимите умения и желание, а надали мнозина биха изявили желание да работят в градския транспорт. Условията на труд, дългите смени и извънредната работа също са от значение, не само заплатата. Ако иска да застане в силна позиция спрямо протеста, общината трябва да демонстрира, че

може да замени настоящите работници;

това обаче не изглежда възможно.

Формирането на цената на труда в публичните организации е дълга тема. Зависи от начина на договаряне, от вътрешните правила на конкретната институция, администрация или държавна фирма, от начина, по който е заложен преговорният процес, дали има синдикална организация… Списъкът е дълъг.

Очевидното предизвикателство е липсата на пазар – докато в частния бизнес работодателят плаща минимума, който би му позволил да наеме желания работник и след това да не го загуби в полза на конкуренцията, тук такъв механизъм липсва или поне е много по-слаб.

Не че няма конкуренция – да речем, когато и държавата, и фирмите търсят програмисти, а частният бизнес е склонен да им плаща по 8-10 хил. лв. месечно, то тогава държавата не си намира програмисти. Често обаче размерите и таваните на заплащането в публичните организации са нормативно заложени, което прави промените им особено трудни, адаптирането към пазарните условия – бавно и тромаво.

Другото очевидно ограничение са бюджетите на организациите – общината в актуалния казус не може да плаща заплати с пари, с които не разполага. Това, разбира се, означава, че повишенията на разходите за персонал са за сметка на други – в случая със София се заговори, да речем, че съобразяването с исканията на протестиращите за повишения на заплатите ще дойдат за сметка на съкращаване на инвестиционната програма.

Кое е важно?

На пазара има значение само едно – производителността на труда.

Ако добавената стойност на един работник е над исканата от него заплата, то той бива нает. Ако не е, продължава да си търси работа или намалява цената на труда си, докато не достигне под тази стойност. Работниците обаче очакват и от работодателите си да могат да им осигуряват определен стандарт на живот и в добри години – за фирмата, за общината, за държавата – да го подобряват, като това най-вече е следствие от повишаването на производителността.

Това е и част от проблема с протеста на транспортните работници – можем да изчислим колко е добавената стойност на човекочас, както и да оценим каква е динамиката ѝ, но това разказва само част от историята. Можем и да отчетем грубо каква е била покупателната способност на заплатите на работниците днес в сравнение с преди година или пет. Тези обстоятелства обаче като че ли не присъстват в разговора понастоящем – има емоции и искания, но не и истински преговори и аргументи. 

За увеличените пари на различни държавни служители в новия бюджет и възможностите му

Това беше бюджетът на безкрайните искания, които бяха почти до точка удовлетворени. Министърът на финансите се отказа от обичайна си роля на ограничител на тези безкрайни желания и резултатът беше повече от очевиден – бюджетен дефицит на ръба на Маастрихтския критерий от 3% от БВП, заложени дефицити за следващите години, постоянно увеличение на държавния дълг и нови и нови заеми, и най-накрая – увеличение на тежестта върху труда през повишаване на пенсионната осигуровка.

Очевидно е, че бюджетът не може да си позволи подобни увеличения без оптимизация на администрацията и подобряване на услугите , затова ще ги плащаме с цената на дефицити и дългове. Тук не казвам, че дефицитът и дълговете са нещо непременно зло – те са инструмент, който трябва да се ползва като всеки друг. Ако се ползват за привличане на инвестиции, за създаване на инфраструктурата, за подобряване на човешкия капитал, което да донесе по-висок растеж в бъдеще, това е приемливо, а и означава повече средства в бюджета в бъдеще. Ние тези дефицити и дългове обаче ще ги ползваме за консумация, за заплати.

Остават много големи неравенствата в заплатите на работещите – между водещите икономически дейности (ИТ, финанси) и тези на опашката (туризъм, строителство, земеделие) разликите са от порядъка на 3-4 пъти. Между регионите – тоест между столицата и областите с 1600-1800 лв. средни заплати – разликите са почти 2 пъти. Тези много големи неравенства означават и драстични разлики в стандарта на живот, което понякога избива и в социално напрежение. Повод за оптимизъм имаме, защото по-бърз ръст се наблюдава в дейностите и регионите на опашката, но с настоящите темпове сближаването ще отнеме десетилетия.

По последни данни към първото тримесечие за 2024 г. частният сектор е с по-висока средна заплата от обществения. Това обаче беше вярно и в първото тримесечие на 2023 г., но в останалите три публичният отново имаше надмощие, така че е рано да прогнозираме каквото и да било. Проблемът тук е, че докато заплатите в частния сектор са движени най-вече от пазарните сили (и някои ключови правила, например минималната заплата), то при обществения политическият процес и формирането на държавния бюджет има много важна роля.