Разследване на НАСА дава 5 варианта за смъртта им

Не успяват да си сложат кислородните маски при разхерметизирането, което трае 24 секунди, а до падането на всички на земята минават 34 минути

Въодушевени от предстоящата мисия, седмината астронавти се качват за 28-ия полет на космическата совалка "Колумбия" на 16 януари 2003 г., без да подозират, че това ще е последното им пътешествие. Членовете на екипажа са петима американци, индийка и израелец, чиято майка е оцеляла от нацисткия лагер на смъртта "Аушвиц".

Преди да тръгне на първата си мисия, той говорил с много евреи, преживели ужасите на концентрационните затвори. Посвещава своето учас- тие в орбиталния полет именно на тях.

"Когато разговаряш с тези вече доста възрастни хора, и им казваш, че ще излезеш в открития Космос като израелски астронавт, те не могат да си го представят. За тях това е мечта, за която никога не са си и помисляли", казва Лан Рамон в свое интервю.

Той е одобрен от НАСА като годен за космически мисии през 1997 г., което го изстрелва на седмото небе от щастие. Израелецът дори не си е представял, че ще стигне до Космоса, защото в родината му няма подобна традиция.

За разлика от него колегите му американци са си мечтали за тази професия от деца. Точно такъв е случаят с командира на совалката Рик Хазбънд, който е вдъхновен от кацането на Луис Армстронг на Луната през 1968 г. "За мен нямаше никакво колебание какъв искам да бъда, като порасна. Когато виждах самолет да лети, спирах с игрите, и се чудех къде отива, какъв е, на каква височина е и каква е скоростта му", казва роденият в Амарило, Тексас Хазбънд.

Като студент в Техническия университет в Тексас написал писмо до НАСА с цел да научи изискванията на агенцията към бъдещите астронавти. Получил цял пакет с документи. След известно време започнал работа в "Еър форс", където е навъртял 3800 летателничаса като инструктор и те- стов пилот и е пробвал с 40 различни видове летателни апарати.

Бил особено упорит и не се отказвал от мечтата си да постъпи в НАСА, въпреки че там три пъти го отхвърляли. На четвъртия опит го приемат в Космическия център "Джонсън" в Хюстън. Така Хазбънд сбъдва мечтата си да постъпи в НАСА, въпреки че там три пъти го отхвърляли. На четвъртия път го приемат в Космическия център "Джонсън" в Хюстън. Така Хазбънд сбъдва детската си мечта. За първи път излиза в Космоса през май 1999 г. на борда на "Колумбия", когато совалката се скачва с международната космическа станция.

На следващия, фатален курс любителят певец в църковния хор е избран за командир и заедно с екипажа прави повече от 80 научни изследвания. Седмината загиват на 1 февруари 2003 г. в района на централен Тексас.

Забелязва се едно странно съвпадение при голяма част от загиналите във фаталния полет STS-107 астронавти. Повечето от тях са одобрени като годни за участие в мисия по едно и също време - през декември 1994 г. или през 1996 г.

Заедно с командира в редиците на НАСА постъпва и пилотът Уилям Маккул, който до 1994 г. е военен летец. Бил любител на планинарските излети и обичал да изненадва колегите си с цветя и хавайски венци. В същата 1994 г. в космическия екип на агенцията е избран и Майкъл Андерсън, известен с чувството си за хумор и любовта към поршетата си.

Дали астронавтите не са подозирали какво може да им се случи? Няколко от техните интервюта подсказват, че са се замисляли по този въпрос.

Мълчаливият иначе Майкъл Андерсън казал пред министъра си: "Ако не се получи, не се притеснявайте за мен, ще се кача още по-високо". Това обаче не го спряло да се качи на втората си мисия в Космоса след излитане- то на борда на "Индевър" през 1998 г.

Когато братът на друг от астронавтите - лекарят Дейвид Браун, го попитал какво ще стане, ако мисията им пропадне, Давид отговорил: "Програмата ще продължи." Колегите му го наричали на галено "док", той имал много интереси. Като дете участвал в циркова трупа като акробат, а в по-късните си години запечатвал всяка минута с фотоапарата си, който носел навсякъде. Казвал им: "Дръжте се като малка кафява катеричка".

Известният с чувството си за хумор бордови лекар попитал индийката Калпана Чаула: "Мога ли да взема назаем мозъка ти?" Инженерната й мисъл впечатлявала всички. Като дете питала баща си как може да покара някой самолет, и той я завел в местния летателен клуб. Започва работа в НАСА през 1988 г., но напуска агенцията и се връща през същия декември 1994 г. като командира и пилота.

Последният член на екипажа - Лоръл Кларк, е биолог и никога не си е представяла, че ще стигне до Космоса. Тя се включва в НАСА в другата група - през 1996 г.

Заедно с останалите шестима астронавти се наслаждават на прекрасната гледка от открития Космос към Земята, докато работят по научните си за- дачи. Всичко върви по план. Планетата изглежда красива, без граници като в песента "Имеджин" на Джон Ленън. Като допълнение към прекрасната картина, 3 дни преди фаталния край на "Колумбия" екипажът е събуден именно от тази мелодия.

На 3 февруари 2003 г. совалката, която вече е летяла 28 пъти в Космоса от 1981 г., трябва да се върне в базата в Хюстън, Тексас. Всичко тече нормално, остава да се спре последният лаптоп, което изисква един от астронавтите да е в движение. Останалите са седнали и със затегнати колани към кръста и раменете. Поне един от тях не е носил каска, а няколко са били без специалните си ръкавици.

Комуникацията с командната кула върви по график, докато изведнъж 16 минути преди приземяването сигналът се изгубва.

Парче изолираща пяна се откъсва още при излитането и притиска предния край на лявото крило. При навлизането на космическия кораб в атмосферата на Земята горещият въздух прониква под алуминиевата структура. Същевременно аеродинамичната сила се увеличава и това води постепенно до разпадане на цялото тяло. При това положение няма как никой от астронавтите да оцелее.

Резултатите от последвалото разследване на НАСА, които обемат документи от 30 000 страници, сочат, че катастрофата е разделена на 5 етапа, във всеки от които те може да са загинали.

Първият рисков момент за живота на учените е разхерметизирането и спадането в налягането, което е започнало малко след навлизане в земната атмосфера - на 5500 метра над повърхността. На борда има оборудване, което служи за защита точно при подобни случаи, но анализът показва, че не е имало достатъчно време, за да сработи. Общата продължителност на тази фаза е била 35 секунди, а предната част на совалката е започнала да гори и да се разпада.

От намерените останки от "Колумбия" става ясно, че парчета горещ метал са влезли в кабината, макар да няма доказателства, че цялата е била загрята до извънредно висока температура. Предполага се, че в този етап членовете на екипажа са изпаднали в безсъзнание и са били ранени от движещи се предмети. А кабината е започнала да се разпада за по-малко от 15 секунди.

Дизайнът на каските, които носят участниците в експедицията, не дава възможност за плътно прилягане към главата, когато совалката е подложена на много мощна турбуленция. Затова се смята, че някои от изпадналите в безсъзнание или ранени астронавти са починали в този момент. Възможно е да са били ударени от метални парчета, но това няма да ги убие, ако костюмите им са били добре затегнати.

От възстановените записи се вижда, че един от астронавтите е бил без каска и не е седнал на своята седалка. Ако е попаднал в безконтролно въртене и преобръщане, без да е затегнал предпазните колани, това е могло да бъде краят му.

Но дори и да е бил добре предпазен, тогавашният дизайн на каските и ограничителите не е давал стопроцентова гаранция срещу изпадане във въртене тип центрофуга. По време на тази фаза температурата в кабината вече е била доста висока, а между крилата - до 1538 градуса по Целзий. Няма доказателства за експлозия на борда, по-скоро отделните парчета са изгаряли поединично.

Когато градусите се вдигат, екипажът усеща тежест, виене на свят и понякога стомашни болки и позиви за повръщане. Вече започват да падат отломки от предната част на совалката.

Мониторите показват едно след други 4 фалшиви съобщения, след което на два от трите датчика изписват едно и също състояние на колелото, докато третият показва различно.

В 14 ч совалката остава и без ток, при което спират да работят мониторите и може да си общуват помежду си само ако викат. Вече не са знаели какво се случва, защото цялата техника е затихнала. Няма и светлина освен през прозорците или минилампичките над главите им, които са на батерия. Спират вентилаторите за циркулация на въздуха и за изтегляне на въглеродния диоксид.

Костюмите на седмината учени са започнали да се разпадат заради налягането. Предпазните облекла не могат да издържат на внезапно нахлуване на въздух или газ, който е повече от 560 възела. При това положение е трябвало да сложат кислородните си маски, но явно не са успели.

Останките показват, че нито една от каските не е била с отворен визьор. Така че спасителните бутилки, с които са разполагали освен монтираните над седалките, не са били използвани. Има данни, че хората в задната част на кабината са останали секунди по-дълго скачени за седалките си, преди да изпаднат в пространството.

Третият момент, в който са могли да загинат астронавтите според разследването на НАСА, е когато кабината се е разпаднала, седалките и астронавтите са се озовали в свободното пространство. Това събитие е най-необяснимо заради ограничената информация какво може да се е случило. Но е сигурно, че в тази фаза нито един от учените не е имал циркулация на кръвта.

Четвъртата рискова фаза за живота им е излагането в почти вакуумни условия, аеродинамично ускорение и студ. Спасителното оборудване може да ги предпази от екстремните събития над 30 500 метра над земната повърхност. По време на падането не са имали достатъчно кислород и температурата е била ледена. Личните им кислородни маски са могли да ги спасят и от по-голямо разстояние, но очевидно това не е помогнало.

Петият критичен момент, в който може да са загинали астронавтите, е ударът от падането им на земята. За да се предотврати тази възможност, на борда всеки е имал собствен парашут. Той обаче е трябвало да бъде отворен ръчно или да се натисне специалното копче за бягство, за да се активира автоматично. Очевидно не са могли да го сторят.

Целият процес от разхерметизирането и падането на земята на всички членове на екипажа е в рамките на 34 минути.