ВИКТОР ПАСКОВ роден днес

Не е сякаш в българския писателски манталитет с охота да разкрива източниците си, да споделя изворите си и да отдава дължимото на тези, от които се е учил. Но на днешния ден е роден Виктор Пасков, който ми е повлиял повече от всички други български писатели.

Имаше и такова време в живота ни – делях хората по това дали са чели или не тези и тези книги. "Балада за Георг Хених" бе една от тези книги. Нямаше как да водя смислен разговор за съвременна(тогава) българска литература и да не намеся виола д'аморе. Тази малка книжица бях чел толкова пъти и винаги ме вълнуваше със силата си. Не успявах и не успявах да разбера защо, по дяволите е толкова завладяваща? Какво я правеше по-различна от останалите български повести, които излизаха по това време.

Йордан Радичков и Виктор Пасков бяха двамата български писатели, които са ме вълнували най-силно по това време, които са ме карали да мисля за самия акт на писането, за занаята... И когато дойде ред да избера дипломната си работа се колебах много, но накрая все пак избрах "Балада за Георг Хених".

Кое беше това, което достигаше до сърцето така безпрепятствено? Образите. Виктор Пасков умееше да рисува образи. И да ги оставя точно толкова недорисувани, че да могат всички четящи да ги довършат за себе си. Образът на Георг Хених, например бе добрият лютиер от книгата, но също се преплиташе с личните ми спомени за един майстор на каруци, брат на баба ми, в чието ателие като дете често ходех да се пречкам. Останалите образи от махалата (Неблагодарните ученици, Вража, Фроса, Цанка, Роленски и Роленска, Манолчо, Русата) бяха сякаш образи от моята махала, отдалечена на стотици километри и десетки години от тази на Пасков. Силата на Виктор Пасков бе в това, че с няколко думи умееше да нахвърля ескизи на клишетата, които ни заобикаляха. Той боравеше с образи, които всички ние вече добре познавахме.

Има автори, артисти въобще, които творят така, че затварят вратите след себе си. Има и такива, които отварят прозорци. "Балада за Георг Хених" за мен отвори покрива на къщата.

Никой от тези, които пишем след него не е успял да докосне толкова сърца, колкото успя да стори с баладата си Виктор Пасков. Никой.

Ние "израснахме" с тази малка книжица, всички сме я чели(а ако не сме- какво по-важно сме имали да четем по това време?) и стила на разказване на Виктор Пасков е вече част от нас, без значение дали това ни харесва или не. Радичков няма наследници. Павел Вежинов – също, Емилиян Станев – не мисля, Хайтов – не съм сигурен, (не следя толкова отблизо литературния процес, колкото ми се иска и навярно пропускам имена)... Но всички ние, които пишем сега, носим в себе си толкова много от езика на Виктор Пасков. Някои – от езика на първите му неща, други – за беда – от езика на последните.

Виктор Пасков е автор и на други книги. И времето – единственият ни съдник – ще къса и изоставя ненужното, ще падат страници от "Невръстни убийства", пасажи от "Германия, мръсна приказка", по-голямата част от "Аутопсия на една любов", разкази от "Гледната точка на Гоген" и т.н... Но, струва ми се, то няма да докосне и дума от "Балада за Георг Хених". Щастлив съм, че след броени дни тази книга ще излезе отново в повереното ми издателство, в редакцията на Христо Блажев, с корица на Дамян Дамянов и ще излезе така, както трябва.

Малка е. Чете се за няколко часа. И искам да окуража всеки да го направи. Твърде вероятно, това е най-малката голяма българска книга.

От фейсбук