Предполагам, че в световната история няма убиец, чиято смърт да са оплаквали толкова много и така искрено. И ако все пак лесно можем да обясним количеството опечалени с голямата популация и информационните средства (в такъв случай Мао, ако изобщо умре някой ден, ще е на първо място), качеството на сълзите ще обясним къде къде по-трудно. Преди 20 години бях на 13, бях в училище, когато ни подкараха към тържествената зала, повелиха ни да паднем на колене и секретарят на партийната организация, една мъжеподобна лелка с тесте карти на гърдите, скърши ръце и ни закрещя от сцената: „Плачете, деца, плачете! Сталин умря!“, и сама първа зарида на глас. Какво да се прави, ние зашмъркахме с носове, а после лека-полека и наистина зациврихме. Салонът плачеше, президиумът плачеше, родителите плачеха, а от радиото се носеше Траурен марш на Шопен и нещо от Бетовен. Изобщо, струва ми се, в продължение на пет дни по радиото нищо друго освен погребална музика не излъчваха. Колкото до мен (тогава – за срам, сега – за гордост) аз не плаках, макар да стоях на колене и да подсмърчах като всички. По-скоро защото не много отдавна бях намерил в учебника по немски език, взет от приятел, че „вожд“ на немски е „фюрер“. Текстът така се и наричаше „Unser Fuhrer Stalin“. А да оплаквам фюрер аз не можех.

Възможно е, да ми е повлияло и това, че семейството ни се готвеше да замине. Тъй като стана известно, че в резултат на „делото на лекарите“ (а в резултата не бе разрешено да се съмняваме) всички евреи ще бъдат преместени в Далечния изток, за да положат тежък труд за благото на своето социалистическо отечество и така да изкупят вината на своите съвременници: лекарите-вредители. Продадохме пианото, на което аз така и не се научих да свиря, и което би било глупаво – дори и да ни бяха разрешили – да мъкнем през цялата страна. Въпреки всичко изгониха татко от армията, където бе служил през цялата война, а на работа никъде не го взеха. Работеше само мама, но и тя висеше на косъм. Крепяхме се на нейната заплата и се готвехме за депортация, когато от ръка на ръка тръгна писмо, подписано от Еренбург, Ботвиник и други видни съветски евреи, разясняващо голямата ни еврейска вина пред съветската власт, и което след ден-два трябваше да се появи в „Правда“.

Но в „Правда“ се появи съобщение за смъртта на Сталин и за това, че тази смърт е всенародна горест. И хората заплакаха. Но те плачеха, мисля си, не защото искаха да угодят на „Правда“, а защото със Сталин бе свързана (или по-точно казано, той свързваше себе си с нея) цяла епоха. Петилетки, конституция, победа във войната, следвоенно строителство и идея за порядък, колкото и кошмарен да бе той. Русия живя под Сталин 30 години без малко, портретът му висеше в почти всяка стая, той стана категория за съвест, част от бита, свикнахме с неговите мустаци, с профила, който се смяташе за „орлов“, с полувоенния му френч (ни мир, ни война), с патриархалната лула – както се свиква с портрета на прадядо или с електрическата крушка. Византийската идея, че всяка власт е от Бога в нашата антирелигиозна държава се превръщаше в представа за взаимовръзката между власт и природа, в чувство за нейната неизбежност, нещо като четирите годишни времена. Хората порастваха, женеха се, развеждаха се, раждаха, остаряваха, умираха – и през цялото време над главата им все висеше портрета на Сталин. Имаше защо да се плаче.

Надвисна въпросът как ще живеем без Сталин. Никой не знаеше отговора. Да го очакваме от човека в Кремъл беше безмислено. Допускам, че той изобщо не бе способен да го даде. Защото в Кремъл (такова е там мястото) всякога става дума за пълна власт, и – докато това е така – дори за човека от Кремъл Сталин да не е плът, то във всеки случай е нещо повече от призрак. Всички много внимателно следяхме еволюциите на неговия труп. Отначало положиха трупа в Мавзолея. След ХХ-я конгрес го изнесоха оттам, подложиха го на кремация и в качеството му на урна с прах го зазидаха в кремълската стена, където се намира и досега. После – сравнително неотдавна – пред урната бе издигнат доста скромен (според вкусовете на нашето време) бюст. Ако се взрем в символичния смисъл на всички тези трансформации (а е задължително да го направим, иначе какъв би бил техният смисъл?) – може да се каже, че отначало в Кремъл доминира намерението да се запази статуквото, после надделява желанието да се предаде това статукво – наистина, частично – на анатема; след което решават – също частично – да се отмени анатемата. Тоест създаде се впечатление, че никой не знае какво да прави с мъртвеца. Ама с мъртвеца ли?

Физически, то се знае, да; но психически? Тук, разбира се, е най-лесно да се впуснем в разсъждения, че работата не е в Сталин, а в системата, породена от него или породила него, че макар на Русия да ѝ бе нужен неин Нюрнбергски процес, е дори по-добре, че такъв не се състоя, защото идеята за прошката (особено неосъзнатата) стои по-високо от идеята „око за око“; че техническият прогрес рано или късно всичко ще постави на мястото му, защото ако иска да е жизнеспособна, тоталитарната система трябва да прерасне в технокрация; че въобще нас ни чака конвергенция. Така да е. Но в дадения случай мен ме интересуват не архаичните или прогресивни системи и съдбите им. Не ме интересуват също „тайните на мадридския двор“ и психологията на „силните в този свят“. Интересува ме моралния ефект от сталинизма, по-точно онзи погром, който той произведе в ума на моите съотечественици и изобщо в съзнанието на хората от това столетие. Защото, от моя гледна точка, сталинизмът е преди всичко начин на мислене и едва след туй технология на властта, метод на управление. Защото, опасявам се, архаични системи на мислене, не съществуват.

30 години без малко страна с почти 200-милионно население се управляваше от човек, когото едни смятаха за престъпник, други – за параноик, а трети – за източен дивак, който всъщност би могъл да се превъзпита, и когото и едните, и другите, и третите сядаха на една маса, преговаряха с него и му подаваха ръце. Този човек не знаеше ни един чужд език, включително руски, на който пишеше с чудовищни граматически грешки, а в книжарниците по цял свят можеха да се намерят събраните му съчинения, написани за него от хора, които бяха умъртвявани, защото са извършвали тази работа или оставаха живи по същата причина. Този човек имаше съвсем смътни представи по история (освен Владетелят на Макиавели, настолната му книга), по география, физика, химия, но неговите учени, затваряни под ключ, все пак успяха да създадат и Атомна, и Водородна бомба, неотстъпващи с нищо по качество на своите сестри, родени в свят, наричан свободен. Този човек, без да има какъвто и да е опит в управлението на корпорации, все пак създаде уникален по големина апарат на секретна полиция, която предизвиква еднакъв ужас у ученика, забелязал, че по портрета на вожда над неговия креват пълзи дървеница и обливащ се в студена пот при мисълта, че неговият учител може да види това, и у бившия деец на Коминтерна, който съчинява своите мемоари някъде из дебрите на Южна Америка.

Той управляваше страната почти тридесет години и през цялото това време убиваше. Убиваше съратниците си (което не беше чак толкоз несправедливо, защото и те самите бяха убийци), убиваше и онези, дето убиваха съратниците. Той убиваше и жертвите, и техните палачи. Сетне започна да убива цели категории хора, казано на неговия език – класи. После се захвана с геноцид. Количеството хора, загинали в неговите лагери, не се поддава на пресмятане, както не може да се изчисли количеството на самите лагери, превъзхождащо количеството лагери на Третия Райх, тъй както СССР териториално превъзхожда Германия. В края на петдесетте аз самият работех в Далечния Изток и съм стрелял по залутани мечки, навикнали да се хранят с трупове от лагерните гробове и умиращи след това, защото не успяват да се върнат към нормалната храна. И през всичкото това време, докато убиваше, той строеше. Лагери, болници, електростанции, металургични гиганти, канали, градове и т.н., включително паметници на самия себе си. И постепенно в огромната страна всичко се размеси. Вече бе неразбираемо кой строи, кой убива. Неясно ставаше кого обичаме, от кого се боим, кой твори Зло и кой – Добро. Оставаше да стигнем до заключението, че всичко това е едно. Да се живее беше възможно, но стана безсмислено. Ето кога от нашата нравствена почва, обилно наторена с идеите за амбивалентност на всичко и всички, израстна Двумислието.

Казвам „Двумислие“, но имам предвид не знаменития феномен „едно-приказвам-а-друго-мисля-и-обратно“. Нямам предвид също и характеристиката на Оруел. Имам предвид отказа от нравствена йерархия, извършен не в полза на друга йерархия, а в полза на Нищото! Имам предвид това състояние на духа, което се характеризира с формулата „това-е-лошо-но-като-цяло-е-добре“ (и, по-рядко, обратното). Тоест имам предвид не взаимното унищожение на двете основни човешки категории – Зло и Добро – в резултат на техните борби, а тяхното взаимно разложение вследствие на съвместното им съжителство. Казано по-точно, имам предвид тяхната конвергенция. Да кажа впрочем, че този процес протича съвсем съзнателно, ще означава да отида твърде далеч. Става ли дума за човешки същества, изобщо е по-добре да избягваме, доколкото е възможно, всякакви обобщения, и ако си го позволявам сега, то е защото съдбите по онова време са пределно обобщени. За мнозина възникването на двойно менталното се случва, разбира се, не на абстрактно равнище, не на нивото на осмисляне, а на инстинктивно ниво, на нивото на точкови усещания, на догадки, идващи насън. За малцинството пък, разбира се, всичко е ясно, защото поетът, изпълняващ обществената поръчка да възпее вожда, премисля своята задача и подбира думите, – следователно избира. Чиновникът, от чието отношение към вещите зависи собствената му кожа, също избира. И така нататък. За да се направи този правилен избор и да се твори конвергентното Зло (или Добро) е нужен, естествено, волеви импулс и тук на помощ на човек идва официалната пропаганда с нейния позитивен речник и философията на правотата на мнозинството, а ако той не вярва в нея – то е просто от страх. Това, което се случва на нивото на мислене, укрепва на ниво инстинкт, и обратно.

Мисля, че разбирам как се е случило всичко това. Когато зад Доброто стои Бог, а зад Злото – Дявола, между тези понятия съществува макар и чисто терминологична разлика. В съвременния свят зад Доброто и Злото стои едно – материята. А материята, както е известно, не притежава собствени нравствени качества. С други думи, Доброто е толкова материално, колкото и Злото, и ние свикнахме да ги разглеждаме като материални величини. Строителството е нещо Добро, а разрушението – нещо Зло. С други думи, същината на Доброто и Злото е като състоянието на камъка. Стремежът към въплъщаване на идеала, към неговата материализация стигна твърде далеч, а именно до идеализацията на материала. Такава е историята на Пигмалион и Галатея, но от моя гледна точка, в оживелия камък има нещо зловещо.

Може би си струва да се изразя по-точно. В резултат на разпространяващата се в глобален мащаб секуларизация на съзнанието, човекът наследи от отхвърленото християнство речник, който той не умее да използва и затова всеки път импровизира. Абсолютните понятия са дегенерирали просто в думи, превърнали са се в обект на частна интерпретация, ако ли не и във въпрос на произношение, а в добрия случай – в условни категории. С превръщането на абсолютните понятия в условни категории, в нашето съзнание полека-лека се е внедрила идеята за условността на нашето съществуване. Идея, твърде родствена на човешката природа, защото избавя всичко и всички ни от каквато и да е отговорност. В това е и причината за успеха на тоталитарните системи, защото те отговарят на изконната потребност на човека да се освободи от всяка отговорност. И фактът, че в този век на невероятни катастрофи ние не успяхме да намерим адекватна – защото тя би трябвало да е също така и невероятна – реакция на тези катастрофи, говори за това, че сме се приближили към реализацията на тази утопия.

Предполагам, че живеем в постхристиянска епоха. Не знам кога е започнала тя. Съветският писател Леонид Леонов бе предложил – като подарък за един от рождените дни на Сталин – да се начене ново летоброене от деня на раждането на Джугашвили. Не знам защо не се прие това предложение. Може би защото Хитлер е по-млад. Но духа на времето бе схванат правилно. Защото двете изчадия Адови направиха първата стъпка към осъществяване на новата цел: към нравственото небитие. Да убиват, за да строят, и да строят, за да убиват, започнаха, разбира се, не те, но именно те придадоха на този бизнес такъв гигантски размах, че засенчиха своите предшественици и отрязаха за последователите си – пък и изобщо за човешките същества – пътя за отстъпление. В известен смисъл те изгориха нравствените мостове. За човешкото възприятие погубването на десетина милиона не е реалност, а условност, така че условна е и целта на това умъртвяване. Крайната реакция в подобна ситуация е въможна (заради инстинкта за самосъхранение) и желана: шок, black mind. Сталин и Хитлер провеждат първите сеанси на тази терапия, но така, както крадецът граби не заради вчерашния ден, следите от техните престъпления водят към бъдещето.

Не желая да рисувам апокалиптични картини, но ако в бъдеще предстои да се случват убийства и да продължава строителството, то конвергенцията на нравствените критерии плюс астрономическите цифри в списъка на жертвите ще превърнат нас, и по-важно, нашите потомци в морални мъртъвци от християнска гледна точка, а също и в най-щастливи сред смъртните – от тяхна гледна точка. Те, както казва философът, ще се окажат отвъд Доброто и Злото. Но защо да усложняваме толкова? Просто откъм страната на Доброто.

В този смисъл аз не вярвам в десталинизацията. Вярвам в нея като в промяна на методите на управление – извън зависимостта от несъмненото обстоятелство, че рецидиви ще се случват и може да се очаква не само реставрация на 40-метрови монументи, но и нещо много повече. За чест на нашата кремълска администрация може да се каже, че тя не е тъй увлечена по галванизацията на този труп. Сталин се появява в квазиисторическите филми или в домовете на грузинците, на които им е писало от него в не по-малка степен, ако не и повече, отколкото на което и да е друго национално малцинство в СССР, но които по такъв начин – поради липсата на по-добър – подгряват своя национализъм. Запасният агент по безопасността или бившият военен, шофьорът на такси или активистът-пенсионер ще ви заявят, разбира се, че при Сталин „имаше повече ред“. Но всички те тъгуват не толкова по „железния орднунг“, колкото по своите отминали младини или зрялост. По принцип нито основната маса от народа, нито партията споменават напразно името на вожда. Твърде много са насъщните проблеми, та да се занимават и с ретроспекции. От тях все още може да се възползва като от жупел някоя дясна групировка вътре в партията, устремена към хранилката, но мисля, че дори в случай на успешен изход този жупел доста бързо ще бъде предаден на забвение. Според мен сталинизмът няма бъдеще като метод на управление на държавата.

Още по-странно е да се видят тези орлови черти по книжните витрини около London School of Economics, в Латинския квартал на Париж или на етажерка в стаята на някой американски кампус, където той се е изтъпанил редом с Ленин, Троцки, Че Гевара, Мао и т.н. – всички тези малки или големи убийци, които извън различията в идеалите си имат и една обща черта: всички те са убивали. Каквото и да стои в техния числител, знаменателят им е един и същ, той е общ; и сборът на тази дроб дава такава сума, че дори компютърът може да се обърка. Не знам какво търсят всички тези млади хора в подобни книги, но ако те действително успеят да намерят там нещо за себе си, то ще означава само едно – че започналият насилствено процес на нравствена кастрация на homo sapiens продължава доброволно и че сталинизмът побеждава.

1973 г.

Превод от руски: Богдан Глишев

Йосиф Бродски (1940-1996) е роден в Ленинград. На 15 години напуска училище, работи на различни места: в морга, в завод, пътува с геоложка експедиция. Започва да пише стихове през 1957 г. През 1963 г. е обвинен от съветските власти в тунеядство и е осъден на пет години заточение. Записки от процеса срещу него се разпространяват нелегално. След застъпничеството на Паустовски, Твардовски, Маршак и Ахматова се връща в Ленинград през 1965 г. В същата година в САЩ излиза книгата му „Стихотворения и поеми”, а пет години по-късно – „Спирка в пустинята”. Почти всички негови произведения се печатат на Запад. На 4 юни 1972 г. Бродски е изгонен от страната и през 1977 г. става гражданин на САЩ. Преподава в Мичиганския университет, а по-късно и в Колумбийския университет. През 1987 г. му е присъдена Нобеловата награда за литература. Умира от инфаркт в Ню Йорк и е погребан във Венеция. На български за издадени книгите му „Изотникъде с любов”, „По-малко от единица”, „За скръбта и разума”, „Отделяне от себе си”.

Писано на руски, есето „Размисли за изчадието адово“ (Размишления об исчадии ада) е публикувано на английски като Reflection on a Spawn of Hell в „The New York Times Magazine“ (4 март 1973, р. 10, 66, 68, 70) – очевидно за 20-годишнината от смъртта на генералисимуса. Името на преводача не е посочено, но вероятно това е Карл Профър или Бари Рубин (Barry Rubin). Първоначално авторовото заглавие на текста, както свидетелстват материалите от нюйоркския архив на поета, е Happy Birthday to You – копието от руската версия е запазено там. Оригиналът за първи път е публикуван в сп. „Новое литературное обозрение“ (2000, № 45, с. 148-152). Два реда, отсъстващи в намереното копие, са възстановени по англоезичната публикация.

Анализът е публикуван в Портал Култура