Мощни протести блокирали плана "Мусман" за София - с него цената на едни имоти скача до небесата, други се обезценяват жестоко

До края на XIX и първите години на XX век София само расте – в столицата приижда народ от цяла България, от Македония и Беломорска Тракия. Строи се на поразия, нарушават се всички разпоредби, дори и за изграждане на пътища – ситуация досущ като днес. Тогавашният закон повелявал отстоянията между сградите да са 9 метра, но както е казал шопът: “Законо е врата у поле. Кой у поле ке ти мине през врата?”. Столичните кметове и общинари се видели в чудо като как дори и с принуда да вкарат някакъв ред в строителството на града, привиквали специалисти, създавали комисии, но напразно. Още оттогава на столицата ни не ѝ потръгва на градоустройствени планове.

Когато руските войски навлизат през кривите и тесни сокаци към конака, никой не си е и представял, че само след 40-50 г.

този град ще се измени до неузнаваемост

Тогава столицата има около 20 махали и 3100 къщи, наричана е “Венеция на калта” - термин, който малко изменя Иречек, след като пристига, и всеки новозаселил се строи на каквото място намери според нуждите и кесията си.

Единственото, което се спазва, е да си остане установената ширина на Нишкото шосе, което пресичало възпявания носталгично днес квартал “Ючбунар”, както и Цариградското и Орханийското, наследени още от римско време и “разпоредени” от Митхад паша, и Горнобанския и Кюстендилския път. 

Пръв се опитва да внесе някакъв ред инж. Иржи (Георги) Прошек, който е новозначеният главен архитект на Столичната община и автор на първия градоустройствен план на София. Той е одобрен от княз Батенберг на 3 януари 1880 г. и слага началото на радиалната структура на града. Чехът предлага, а общината приема и правилник за строене на частни сгради. В него правата линия при регулацията на София е записана в отделна точка:

“Новите улици по възможност да бъдат прави и взаимно перпендикулярни”

Прилагането му обаче предизвиква люти кавги между лична и общинска собственост, затова и този план не влиза в употреба.

До 1907 г. сред авторите на градоустройството на столицата няма нито едно българско име. Призваните да превърнат столицата в европейски град, са чехи, италианци и германци – Амедей, Колар, Роубал, Трънка, Бартел и Обербауер, по-известен с картините си. Те работят, спорят, рисуват сгради и чертаят планове и накрая напускат или общината ги гони заради несправяне с работата.

Вече през 1887 г. София заема площ от само 2,48 кв. км с 5536 застроени парцела. След 20 години се е разширила до 6,64 кв. км, а застроените парцели са 9382. След 30 години площта е вече 28 кв.км, а населението 220  000 души. От 1920 до 1922 г. застроената площ нараства близо три пъти – до 20,6 кв. км - заради последствията от войните.

Пръв Димитър Петков при кметуването си от 1888 до 1893 г. започва да събаря старите паянтови сгради, без да му мигне окото. 

Той осъществява стария Прошеков план с

непоколебимо упорство, а когато се налага – и с хитрини

Понеже тогава в София почти всички се познавали, особено в т. нар. хайлайф, засегнатият собственик, разбрал, че ще му събарят къщата, отивал да моли кмета.

Петков записвал адреса и веднага го давал на помощниците си “да проверят случая”. Канел собственика на другия ден на кафе и да му каже какво може да се направи. След това обаче се обаждал на пожарната и работната група, които още същия ден заминавали на посочения адрес и събаряли. Когато собственикът отивал на другия ден и започвал да се жалва за къщицата си, кметът безпомощно вдигал рамене:

“Що не ми се обади по-рано бе, човек?”

Стихийното бурно развитие на София продължава до 1934 г. По това време съществуващите квартали и махали вече са над 50 и разширенията им завладяват и периферията на града.

Спекулата със земя пък довела до обособяването на 27  000 маломерни парцела, а

местата за обществени сгради постепенно се “стопяват”

Нерегулираният растеж на столицата и развитието на промишлеността нарушават всякаква мисъл за, както се изразяват архитектите, урбанистичния процес на града. Столичният кмет Иван Иванов и общинската управа решават да овладеят стихията с нов градоустройствен план и обявяват конкурс. Интерес проявяват френският професор Анри Прост, който заедно с проф. Жан Роайе е разработвал плановете на Анкара и Истанбул. Техният сънародник Алфред Аган също вижда в българската столица възможност за изява, след като е направил плана на Рио де Жанейро. Желание да започнат работа изявяват и немците Херман Янсен, автор на плана на Берлин, Паул Бонац, направил новата тогава Щутгардска гара, и Адолф Мусман, извършил градоустройствения план на Дюселдорф. Петте оферти са отворени на 22 декември 1934 г. 

Печелят далеч не най-известният Мусман и помощникът му Ротенвайлер. Тогава обяснението за пред обществото е, че

предложил най-ниската тарифа

В действителност Иван Иванов и Адолф Мусман са ротарианци, поддържат се по тази линия и кметът налага предварителното си решение, че именно германецът ще прави плана на София. Мусман пристига в София и почва да анализира. Предварителните насоки, които му дава кметът Иванов, са, че в дългосрочна перспектива планът ще трябва да се ползва от 600  000 души население, т.е. два пъти повече от тогава, трябва да “събере” столицата и гъстотата ѝ от 93 да достигне 200 души на хектар – 10  000 кв. м.

На 12 януари 1937 г. Адолф Мусман представя по-голямата част от своя градоустройствен план. Още преди това, запозната с плана, Столична община приема наредба за ново строителство и пълната електрификация на София.

Заради грандиозното строителство и създаването на вътрешен ринг от улици в него се налагат големи промени, събаряне на съществуващи сгради и отчуждаване на места. Дни след представянето му София се разбунва като кошер, нападнат от лакома мечка. Хиляди столичани излизат на протест, чийто апогей е многохиляден митинг пред тогавашното градско казино, който приема и резолюция против плана.

На едно от събранията архитект Л. Нейков задава въпроса, който мъчи всички: “По кой начин ще се заплаща отчуждаването на места и сгради?” и сам си отговаря: “Отчуждаване няма да има, докато общината не се сдобие с пари, за да заплати предварително отчуждените места и сгради”.

Простите му изчисления са показали, че отчуждените имоти са се обезценили в пъти. Фитилът на бомбата е запален и се зареждат протести в кварталите “Иван Вазов”, “Лозенец”, “Хаджи Димитър”, “Батолова воденица”, край Александровска болница и на други места, засегнати от плана. Най-известните български архитекти пък правят обсъждане, на което съсипват плана “Мусман” като грандомански.

Проектът му обаче се обсъжда и на още 5 заседания на Столичния общински съвет.

Въпреки протестите

на 12 април 1937 г. той е одобрен и приет

Тогава се ражда идеята на общинарите за създаване на Фонд за обезщетения на гражданите, чиито имоти се отчуждават. Другото, което правят предварително общинарите, е, че кварталите “Бояна”, “Княжево”, “Красно село”, “Горна баня”, “Надежда”, “Слатина”, “Дървеница” и “Драгалевци” се включват в нова административна единица, наречена Столична голяма община. Мусмановият план остава нереализиран заради Втората световна война. Точно тогава пък габровци го канят да направи план на града им.

След 9 септември 1944 г. част от плана на Адолф Мусман е осъществена, особено при изграждане на новия център на София през 50-те години на миналия век. Друга от идеите на немеца, които са взети под внимание, е социалният подбор при раздаването на жилища и парцели за строителство. В “Лозенец” се заселват артисти, писатели и поети, в квартала около Александровска болница” - лекари, в “Хаджи Димитър”, “Надежда” и “Подуене” - предимно работници.

А доста години вече след това софиянци пак се вълнуват от цялостен градоустройствен план. Мнозина говорят за него, малцина знаят за какво става дума. Затова и днес се строи на поразия.

Така трябвало да изглежда пространството около храм-паметника “Св. Александър Невски” според Мусман.

В плана Мусман: Царски дворец в "Слатина"

Немецът е проектирал вътрешна кръгова улична артерия в централната градска част (ринг) от улиците “Раковски”, “Парчевич”, “Позитано”, площад “Руски паметник”, “Опълченска” и “Симеон”. За да се облекчи движението по “Цар Освободител” и “Раковски”, Мусман предвижда тунел “Дондуков” - “Цар Освободител” на стойност тогавашни 12 милиона лева. Предложението му е улица “Позитано” да се разшири до 18 метра, а “Алабин” до 22. За отбелязване е, че според тогавашната статистика на Столична община в София се движат 2500 автомобила и камиона и “въпреки това движението по някои пресечки на града е доста затруднено”. В началото на ул. “Нишка”, днес бул. “Тодор Александров”, откъм площад “Света неделя” според виждането на архитекта трябвало да се построи грамаден масивен жилищен блок с аркада, под която да преминават трамваите. За по-лесно движение в София предвижда успоредно с трамвайните да вървят и жп-линии, които да свързват Централна гара и Подуяне, а освен това да се изгради и жп гара на площад “Възраждане”.

В плана са означени и няколко автомобилни гари, както си ги нарича Мусман, предвидени за разрасналата се по площ столица. Общо шосетата и булевардите в София трябва да са 450 км, а за да стане столицата “градински град”, немският професор предлага три големи парка: “Западен”, “Южен” и “Дървенишки”. Мощен “зелен клин” пък ще осигурява връзката на стария град с Витоша – това е продължението на Борисовата градина.

Мусман определя “Лозенец” за “украсата на града” и му отделя едно “по-грижливо застрояване”.

На върха проектира монументална сграда, а на по-ниския склон – триетажни наемни или корпоративни постройки.

Архитектът предлага да се застрои площад “Св. Александър Невски” около храм-паметника и от страната на Светия синод да възникнат още няколко обществени триетажни сгради. Пак така предвижда културен дом за столичани на мястото около бившия Партиен дом, с което да се “затвори” площад “Батенберг”.

Опитът на Мусман като градостроител му подсказва, че летище “Божурище” в бъдеще ще стане безперспективно и предвижда ново на изток от река Искър.

Немецът дори е помислил и за династията Сакскобургготски и за нея е предвидил нов дворец в “Слатина” - около бившия вече хотел “Плиска”. Тази му идея е реализирана още с представянето на плана и е построен дворецът на княгиня Евдокия.

Грандиозна идея на Мусман е и построяване на национален стадион. Той е предвиден да побира 45  хил. души, но пред него трябва да има огромен площад за 300  хил. До него трябва да се изгради басейн с размери 10 пъти по-големи от стандартните олимпийски 50/25. При това тези спортни съоръжения трябва да са в центъра на София. Немецът намира такова голямо пространство в началото на Борисовата градина. Макар планът му да е съсипан от българските архитекти, поне за местата, на които трябва да са те, няма разминаване. Къпалнята “Мария Луиза”, а не грандомански басейн, е построена през 1939 г., а националният стадион, многократно реконструиран доскоро – през 1953.