НАЧАЛНИК: Юрий Захарчук с пожарната команда и лекари доброволци през 1940 г.

През 1932 г. софийската пожарна е класирана на първо място в цяла Европа по бързина и дееспособност. По онова време за никого у нас не е тайна, че заслугата за този успех е лично на нейния командир - живата легенда Юрий Порфириевич Захарчук.

Девет години преди това, на 10 февруари 1923 г., по време на представление в Народния театър в София избухва страшен пожар. Вървяло петото действие от “Многострадалната Геновева”, когато недоловим полъх разлюлява пламъка на газеничето отляво до пердето. То се запалва и за секунди пламъците обхващат проспектите. Обгорели части от тях започват да падат на сцената.

Веднага се спуска тежката желязна завеса, предвидена точно за такива случаи, но тя слиза на близо един метър над сцената и спира. Пламъците от разразилия се пожар нахълтват в салона и обхващат първите редове.

Паниката обзема публиката и тя хуква да бяга към изходите. Но те са затворени. Броени дни преди това, на 4 февруари, бомба е хвърлена в ложата на министър-председателя Александър Стамболийски. Заради неуспешния атентат стражарите, които охраняват театъра, получили заповед, след като стане нещо в него, да затварят вратите.

Отвън войската и полицията, вместо да помогнат, като виждат мащабите на бедствието, се разбягват. Противопожарната служба, доколкото я има след войните, е в отчайващо състояние и на практика

спасяването от пламъците е оставено на гражданите и артистите

от театъра.

"На всичкото отгоре вътре угасва и токът. Пламъците са обхванали вече целия театър. Картината е ужасна: деца, жени, мъже се надпреварват да се спасят. Отвред се носят сърцераздирателни писъци. Тогава над всички се извисява глас от тъмното: "Жди моя команда!" Никому неизвестен руски емигрант, който е бил в публиката, взема нещата в свои ръце. Той е забелязал, че хората могат да напуснат сградата през ниските тераси. Успява сам да въведе ред и да организира евакуацията. В същото време ругае на български и на руски некадърните опити за потушаване на пожара.

Тогавашен вестник описва трагедията: "Артисти и граждани усилено работят за спасяването на каквото може. Полицията и войската, нека подчертаем, бягаше от пламъците и прояви слаба деятелност. Затова толкова по-голямо учудване и възторг буди самоотвержеността и храбростта на артисти, граждани и ученици. Царят сам се промъкваше сред пламъците и даваше нареждане за спасяването."

Благодарение на добрата самоорганизация са дадени само две жертви и десетина ранени. Материалните загуби обаче са големи. Сградата на театъра, която струва 40 млн. златни лева, е унищожена напълно.

Все пак от трагедията има положителен ефект. Тя действа отрезвяващо на властите, които разбират, че повече не може да подценяват противопожарната безопасност

Лично по нареждане на кмета, който също бил в сградата на театъра, е издирен и героят, благодарение на когото са спасени много хора. Той вика на разговор 33-годишния бивш белогвардейски офицер. Оказало се, че има сериозен опит - възпитаник е на киевския Юридически факултет и има редица военни отличия, а с пожарно дело започва да се занимава още 16-годишен при имперските доброволци. По-късно е ръководил и пожарните команди в градовете Житомир и Ананиев.

В резултат след броени дни капитан Юрий Захарчук е назначен за пожарен командир на столицата,

а скоро става ясно, че това е възможно най-удачният избор. Подобно на други белогвардейци, намерили спасение у нас, и роденият на 26 ноември 1890 г. в дворянско семейство от Киев емигрант има драматична съдба. Като офицер той се е сражавал в армията на генерал Врангел. По същото време семейството му - жена му и 5-годишната им дъщеричка, гладуват и са подложени на постоянни репресии в териториите, завладени от болшевиките. Нямат, разбира се, и никакви вести от него. При отстъплението на бялата армия Захарчук успява да замине с последните кораби до Истанбул. Първоначално в града на Босфора бъдещият герой се препитавал, като разнасял с количка зарзават. После решил да си намери работа по специалността. Още повече че в онези години в старите квартали на Цариград пожарите били често явление и той смятал, че ще имат голяма нужда от него.

През 1921 г. организира пожарна команда в Буюкдере на Босфора, турците обаче нямали никаква традиция в огнеборството. Най-често при настъпване на бедствието никой не гасял, а започвали да се молят на Аллах пожарът да се потуши от само себе си. Освен това къщите нямали номерация, което страшно затруднявало локализацията на огнищата.

С големи усилия киевчанинът започнал да слага ред в огромния град. Дори се преборил да издейства поставянето на емайлирани табелки с адресите и измолил от градските власти да внесат два пожарни автомобила от Франция. Допълнително съоръжил и десетки колички с цистерни за вода. Не успял обаче да промени манталитета на местните хора. Независимо че вече имали на разположение средства за борба с пожарите, при тревога те

по стар навик не си мърдали пръста, за да гасят Разочарован от ориенталското им спокойствие, няколко месеца по-късно Захарчук получава дългоочаквано известие от съпругата си. Тя също е успяла да напусне "болшевишкия рай". Непознат евреин ги измъкнал заедно с детето от Крим на своя платноход, с който уж прекарвал сол. Накрая като по чудо семейството успяло да се събере в България.

Когато съдбата сама му предоставила шанс за назначение в София, Захарчук поставя условие – забрана за пожарникарите да членуват в политически организации.

За кратко време той превръща мудната и демодирана софийска команда в първокласно професионално звено. Започва и с нововъведенията. Организира закупуването на първите пожарни коли от заводите “Рено”, като сам работи там цял месец като монтьор, за да опознае новата техника.

А когато най-после доставката е осъществена, той винаги лично предвожда хората си и сам се хвърля в най-опасните места. Освен това заедно със семейството си се заселва на втория етаж в управлението на пожарната и винаги изскачал пръв при тревога.

Огнеборците от командата се заразили от дисциплината на командира си, който за тях бил кумир. Имало защо да го ценят и като началник - облича ги в изискани униформи от фино сукно, украсени със сърма и златотъкани ширити, и издига престижа им до неподозирани висоти. Издейства им и по-ранно пенсиониране с 600 лв. пенсия за редовия състав и до 1500 за началниците. “Пожарникарят блести не със своята каска, а с дух и професионализъм!”,

обичал да казва Захарчук на своите курсанти, много от които после оглавили противопожарните служби в други градове у нас. През годините на службата си Захарчук станал една от най-популярните личности и сред народа. Хората бързо свикнали с мисълта, че няма пожар, при който той да не е дошъл на място преди петата минута. На паради началникът на столичните пожарникари винаги излизал с красива униформа на огромен снежнобял унгарски жребец.

Вследствие на плодотворната му дейност

не закъсняват и

първите успехи

На 29.9.1923 г. пожар поглъща 500 къщи във Враца. Стихията взема 15 жертви и осакатява 86-има души. Градът оцелява благодарение на крилатата команда на Захарчук. Спасена е и пламналата заради запалена сяра френска легация – благодарните дипломати подаряват на огнеборците вино “Божоле”.

Следващата есен страшен пожар едва не убива сирачетата от дома в кв. “Надежда”. Захарчук ги вади с голи ръце от огнения ад – горяща греда го събаря, но той оцелява. В пламналите тютюневи складове в “Княжево” пожарният командир припада и само блясъкът на каската му през гъстия дим помага да го открият.

Захарчук подкрепя доброволното противопожарно движение в страната, което през 1926 г. основава Съюз на доброволните пожароспасителни дружини.

Не на последно място благодарение на авторитета си руският емигрант успява да разшири състава на службата.

"Общият персонал на Софийската градска пожарна команда се състои от 140 души - информира списание "Нива" от 1930 г., - от които 110 души строеви, а другите нестроеви; канцеларисти, сарачи и готвачи." По инициатива на Захарчук през 1931 г. към софийската команда е създаден и отряд “Бърза помощ” със санитарна линейка, подарена от БЧК. По свидетелства на чужденци през 30-те години на ХХ век пожарната команда в София била най-добрата в цяла Европа. През 1932 г. на международно състезание, проведено в Лондон, българската команда, водена от Захарчук, печели първото място, като се налага дори над неизменните победители в съревнованието - германците.

Кулминацията в кариерата му идва през 1934 г. Тогава Захарчук е поканен лично за коронацията на крал Джордж VI в Лондон, крал Леополд III му връчва ордена “Белгийска корона” а етиопският император го кани да организира противопожарна служба в Адис Абеба.

Юрий Порфириевич не приел щедрата покана, върнал се у нас и продължил скромно да си върши работата. През 1937 г. на Илинден момчетата му спасяват Панчарево от разбеснялата се река Бистрица.

Вестник “Дневник” от 24 август 1940 г. в своя статия, посветена на пожара в театър “Ренесанс”, дава представа за ефикасността на службата, оглавявана от прославения пожарникар в онези години:

"Картината беше страхотна. Гореше целият театър. Огнената стихия се извиваше зловещо и отправяше закана към смелите помощници на г. Захарчук, че този път няма да бъде победена и ще извърши разрушителното си дело.

Г. Захарчук обаче не се уплаши от тая закана

и веднага се хвърли в тая безпомощна борба. Онова, което направи най-силно впечатление, е фактът, че всички коли на пожарната команда обиколиха театъра и всяка една застана на своето определено място.

По-късно г. Захарчук ни обясни, че той е очаквал този пожар от 15 години насам и приготвил план за неговото изгасяване.

- Не един път аз съм предупреждавал, че тук ще бъде гробница на много хора, посетители на театъра, на много пожарникари, а може би и на мен. Никой не ме послуша, но въпреки това софийската пожарна команда знае добре своите задачи и сега ние се хвърляме в борба, която, ако Бог не ни помогне, ще бъде последната на мнозина от нас. Вижте, театърът е като кутийка и гори като кибрит, напоен с бензин.

Това бяха думите на г. Захарчук при пристигането му на мястото и няколко секунди след това всички хора се хвърлиха в борба с безпощадната стихия. Само за минутка всеки бе на своето място. Правеше впечатление, че не работи някакъв колектив от хора, а една

прецизна машина, в която никоя част не скърца...”

Особено тежка става службата на пожарната команда по време на войната.

При една от големите бомбардировки на “Военна рампа” пламва композиция с патрони и снаряди. Всеки миг взрив може да помете целия квартал. В стихията се хвърлят пожарникарите начело със Захарчук и пристигналият спешно цар Борис III още там на коляно пише указ за награждаването му с орден “Св. Александър”. “Дайте ми още двайсетина като Захарчук и аз ще променя България", обичал да казва царят.

Когато Червената армия наближава Дунав, Захарчук бил наясно със съдбата си. Той вече познавал прелестите на болшевишкия режим и сам сложил край на живота си.

На 10 септември 1944 г. войниче тича да предупреди командира си,

че към пожарната бързат комисарите на новата власт. Захарчук го праща да му купи плодове и се заключва. По-късно на следващия ден до простреляното му чело намират бележка: “20 години служих честно на България. В никакви политически работи не съм участвал. Обичам Русия и България. Поздрав на моите другари, пожарникарите.”

Новата власт разрешила Юрий Захарчук да бъде погребан в униформата си, обсипана с отличия.

Още приживе Юрий Захарчук си спечелва прозвището Рицар на огнеборската чест, а през 1999 г. служителите на НСПБЗН-МВР го избират за Пожарникар на ХХ век.

След кончината му някои от високопоставените представители на новата власт заради голямата му слава и доброто име сред хората неофициално казвали, че ако не се бил погубил сам, те щели да го оставят да работи като експерт, но това едва ли е вярно. Доказва го съдбата на неговите заместници българи. През 1951 г. им спретват един процес за “саботаж на гасенето на пожари”, осъждат ги на смърт и набързо ги разстрелват.