България има гласове, но защо подхожда към "Евровизия" неправилно

Колкото и да ни се иска, колкото и да се стараем да изглеждаме "европейски", истината е проста: България не умее да прави "Евровизия" като телевизионно и културно събитие. Не защото няма музиканти. Не защото няма гласове. А защото подхожда към конкурса като към административна задача, а не като към шоу с ясни правила и реален избор за публиката.

Националната селекция за "Евровизия 2026", организирана от Българската национална телевизия, на хартия изглежда подредена: две изпълнения на живо с авторски песни, комбиниран вот на жури и зрители, избор на изпълнител. След това - трети лайв, в който избраният артист изпява три специално написани песни и отново с комбиниран вот се определя финалното предложение за конкурса. На хартия всичко е ясно. На екрана - не съвсем.

Прозрачността не работи със задна дата

В първия етап зрителският вот беше показван в реално време - ход, представен като пълна прозрачност. Във втория етап тази практика беше спряна. Самото решение не е странно - в много европейски формати резултатите не се показват динамично, за да не влияят върху гласуването. Проблемът е, че подробното обяснение защо това се случва дойде ден след конкурса. Тогава БНТ разясни за негативния ефект от показването на вота в реално време, за блокираните над 1,5 млн. опита за гласуване от Азия, за липсата на хакване и за прилагането на "добри европейски практики". Всичко това звучи разумно. Но когато го кажеш след финала, вече не създава впечатление за прозрачност, а нещо като защита. 

Прозрачността не е прессъобщение след събитието. Тя е предварително обяснение - как ще се гласува, какво ще виждаме, какво няма да виждаме и защо. Когато тези отговори идват със закъснение, съмнението е неизбежно дори когато няма реална манипулация.

Към всичко това се добавя и ролята на т. нар. професионално жури. На теория то трябва да внася експертиза. На практика често служи като удобен буфер. Когато го има, отговорността се размива - никой не е виновен, защото "така е преценила експертизата". Критериите рядко са ясни за публиката, а връзката със съвременната европейска поп сцена остава неубедителна.

"Евровизия" е конкурс и за пеене, но не само. Това е телевизионно шоу, в което песента, образът и идеята са също толкова важни. Когато това се забравя, журито не помага, а обърква избора.

Старият навик да търсим виновник

Подобни съмнения не са нещо ново. България вече е минавала по този път - например през 2005 г. с група "Каффе", когато около националния избор за "Евровизия" имаше обвинения за манипулиран вот. Нищо не беше доказано, но участието остана без следа.

Двайсет години по-късно картината е различна, но реакцията е същата. След конкурса коментарите отново тръгнаха в позната посока - търсене на виновен. За пореден път погледите се насочиха към Станислава Армутлиева. Като рефлекс - когато нещо не се получи, вината удобно се събира в едно име. Харесваме я или не, Армутлиева е утвърдено име в българската музикална индустрия, с реална роля в развитието на десетки изпълнители и с опит както в музиката, така и в бизнеса. Няма как всички проблеми на националния избор да се сведат до един-единствен човек.

Песента ще реши всичко

Изборът на български представител за "Евровизия 2026" изглежда логичен. Дара е изпълнител със съвременен образ и силно сценично присъствие, който има потенциал да бъде разпознаваем и извън страната. И да, тя отговаря на тези условия. Оттук нататък обаче всичко опира до песента - посредствен компромис няма да бъде простен, независимо кой е на сцената.

Ако песента е поредната безлична, участието ще мине и ще се забрави. Ако се рискува с модерна песен, ясна идея и силна визия, България може да привлече внимание. Помним Елица и Стунджи, помним и Кристиан Костов - при тях имаше идея и "Евровизия" я разпозна.

Проблемът не е, че подценяваме визията, а че в опита си да сме оригинални често стигаме до гротеска. Това е телевизионен конкурс - там има значение как изглеждаш, как си облечен и как стоиш на сцената, не само как пееш.

Ние често залагаме на носии, символика и "селски мегдан" като знак за идентичност, но това вече е показвано. Ако искаме Европа да ни забележи, време е да покажем нещо ново, съвременно и разбираемо за нея.