Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Искало ли ви се е да завъртите глобуса на света, да затворите очи и да отидете на това място, където с пръст сте спрели въртенето? Георги Милков

Фейсбук отдавна е метавселена, в която всички наши спомени, споделени преди време, изплуват отново и отново, превръщайки ни в аватари на самите себе си от някакъв предишен живот. Ето, днес великият алгоритъм ме хвърли виртуално в Буркина Фасо. Бях реално там преди няколко години, но днес ми изглежда сякаш се е случило не на мен, а на някого другиго.

Искало ли ви се е да завъртите глобуса на света, да затворите очи и да отидете на това място, където с пръст сте спрели въртенето? Аз веднъж направих така и ми се падна Буркина Фасо. Да се търсят други кой знае какви мотиви за пътуване дотам не бива. Страната е малка и забутана, прахолякът е голям, а повечето хора - отчайващо бедни. Но след като се бях зарекъл да следвам съдбата на пръста си върху картата, да ида в Уагадугу, което звучи като странно кудкудякане, ми се стори в крайна сметка нелоша идея.

Самолетът ми трябва да кацне в Уагадугу малко след полунощ. Докато се снишава напрегнато се взирам през илюминатора, търсейки очертанията на града. Буркинската столица не изглежда да е обляна в гламурни светлини.

Петък вечер е и очаквам да намеря нещо като "О, шумен и разблуден град, и твоите електрични глобуси всуе тъй празнично блестят"...

Но, уви, положението тук по-скоро е "Съдбата рано ги излъгала, животът сграбчил ги отвред..."

Загасил лампите, Уагадугу спи дълбок сън.

Подремва в своята будка и служителят на буркинската санитарно-епидемиологична станция, който трябва да ми провери ваксинационния сертификат. Заедно с паспорта в ръка стискам своята "жълта книжка", която удостоверява надлежно с подпис и печат, че съм имунизиран срещу жълта треска. Без този документ няма как да вляза в страната. Служителят обаче не ми обръща никакво внимание, унесен в сладки сънища. Митничарите също не проявяват никакъв интерес към мен и моята раница. Влизам в Буркина Фасо като в провинциален мол.

Лошото е, че не виждам човека, който трябва да ме чака с табела с моето име. Около летището е пусто. Мрак и никакво движение. Любезно отклонявам поканите на няколко таксиджии. Този, дето трябва да ме вземе, е единственият, който знае адреса на къщата, в която ще отседна. Затова го чакам и се надявам да се появи. Напразно. След още половин час нещата отиват към план Б. Ще взема такси, което да ме закара в някой хотел, за да пренощувам, пък като се развидели ще се оправям. Обаче всички таксита междувременно са си хванали клиенти и на летището след кратко оживление е настанала тиха и свята нощ.

Не знам защо Уагадугу, като един същи Ючбунар, ми навява за пореден път асоциации с поезията на Смирненски, но ето го стои на ъгъла, с прихлупен до очи каскет... Виждам един местен Гаврош и се приближавам към него, чудейки се дали не е моят човек. Не е. Оказва се видимо почерпен местен айляк, който твърди, че има кола и за 5 долара ще ме закара до края на света. А това дори не е толкова далеч, когато си в Буркина Фасо. Лошото е, че и двамата с буркинския Гаврош еднакво не знаем къде се намираме. Той е доволно пиян, а аз съм загубен чужденец в среднощно Уагадугу. Решавам да запазя самообладание и да обиколя още веднъж пустите улици около аерогарата в търсене на моя посрещач.

И ето че в тая вечер теменужена, за да не кажа безпрогледна уагадугската тъмница, се очертава фигурата на още по-тъмнотеменужен двуметров уагадугчанин с табела. А на табелата - моето име. Явно това е многоочакваният от мен шофьор. Притеснения, че е закъснял - никакви! Изглежда леко сънен, но затова пък компенсира с дрезгавина в гласа, артистично име и общ джазов вид.

Казва се Жан Маре. Като онзи легендарен френски актьор от първата половина на миналия век, играл в "Красавицата и звярът", режисиран от любимия му Жан Кокто. Освен това моят посрещач си е сложил бомбе с пайети. Ей така без никакъв видим повод. Мисля си, дано да не съм аз повода двуметровият Жан Маре да си сложи официалните пайети в 2 ч през ноща. Иначе по-добре да се бях качил при пияницата.

Имах време да размишлявам по тия въпроси на битието, защото нашето окончателно отпътуване от летището се отложи известно време. Зеленият мерцедес на Жан Маре се оказа на годините на бележития му френски съименник. Съответно двигателят му бе като изваден от нямото кино - никакъв звук, въпреки всички разиграли се действия.

Уагадугските трети петли бяха отдавна изпълнили дълга си, когато ние успяхме да се дотътрим до мястото, където щях да остана следващите няколко дни...

Наистина има страни, които си заслужава да посетиш само защото с имената на градовете си правят световния глобус да изглежда по-интересен. Дори като звукови вибрации. За съжаление сега в Буркина Фасо вече не е толкова спокойно и в Уагадугу по тъмно е... като в Буджумбура по светло.

*От фейсбук!