Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Омразата срещу България - официален празник Евродепутатът Александър Йорданов

Вчера в Р Северна Македония отбелязаха 80-та годишнина от началото на т.нар. антифашистко въстание и народоосвободителна война срещу "българския фашистки окупатор". За пореден път 11 октомври се превърна в антибългарски ден. И все пак, кратка историческа справка.

На 11 октомври 1941 г. т.нар. борци от Първи прилепски партизански отряд нападат полицейски участък в град Прилеп и прерязват телефонните жици. Убиват един баща на три деца. Това е историята на прословутото начало на „антифашистката борба“ в Македония срещу "българския фашистки окупатор". Едно семейство е в траур. Три деца остават сираци.

А Прилеп е град – символ на българщината. В него преди 123 години е роден класикът на българската литература Димитър Талев, в чиито романи градчето оживява като български свят. Оживяват нашенци, които се борят за българска църква и училище с преподаване на български език, мечтаят за национална свобода. Оживява в творчеството на Талев и средновековната българска история, времето на българския цар Самуил. В класическия роман на Димитър Талев „Железният светилник“ понятие „македонски народ“ и „македонец“ не се срещат. Етническото и народностно самоопределение на населението в митичния град Преспа се описва от писателя с думите: „нашият народ – българин, българи“.

Още през 1856-1857 година Панайотис Арвантинос пише за Прилеп: „Сега неговото население се състои от 1200 домакинства мохамедански и християнски, като последните са от български род и една част от влашки.”

През 1864 г. немският учен Хайнрих Барт описва същото градче, в което живеели 11 000 българи. За македонци не споменава. И Александър Синве ("Les Grecs de l’Empire Ottoman. Etude Statistique et Ethnographique") през 1878 г. пише, че в Прилеп живеят 7 500 българи, 2 300 мюсюлмани, 500 гърци, 200 власи и 200 цигани. И този изследовател не открива в китното градче македонци.

През 1890 г. по време на публичен диспут в Санкт Петербург видният прилепчанин Методий Кусев представя родния си град като:„чисто български”. Според етнографа Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в началото на XX век Прилеп има 24 520 жители, разпределени както следва: 16 900 българи, 6 200 турци, 480 власи и 960 цигани.

Такива са фактите за градчето Прилеп в края на ХIХ век. 120 години по-късно македонски политици и “историци” твърдят, че в Прилеп няма българи. Но какво се е случило с тези нашенци и с техните наследници. Или те не са оставили поколение след себе си? Нима всички са били избити? Коронавирус ли ги е тръшнал? Кой ги е унищожил? Македонци ли са нахлули в Прилеп и са ги изтрепали? Но ако е било така не е ли това геноцид? Защото не са човек, не са двама. Десетки хиляди българи изчезват от лицето на земята в Македония. Какво се е случило с тях?

Времето вече даде своя отговор. Случило се е най-лошото. Комунистическата власт е изтрила от съзнанието на наследниците на много от българите в Македония родовата им памет. Превърнало е тези нашенци във врагове на самите себе си, в родоотстъпници, в клеветници на своя род и "отечество любезно", както би рекъл поета. Отрекли са се те от родовите си корени, от българското си народностно и национално самосъзнание, от това за което са се борили със слово и с оръжие в ръка техните предшественици. Твърдят, че са чужд на нас, българите, народ, при положение, че най-ярки възрожденски личности родом от Македония са се самоопределяли като българи. Променят етноса на отдавна починали хора. Това чудовищно престъпление е осъществено от комунистическата власт, но проидължава да се осъоществява и днес от нейните приемници в Р Северна Македония. Това е престъпление още повече, че е етническо прочистване на починали достойни българи.

На 11 октомври 1941 г. група родоотстъпници комунисти, предвождани от Лазар Колишевски - пратеник на бъдещия комунистически сатрап Йосиф Броз Тито, нападат полицейския участък в града. Днес тази антибългарска акция се чества като официален държавен празник в Р Северна Македония. Чества се и от премиера Зоран Заев, който през 2017 г.подписа Договора за приятелство и сътрудничество с България. За днешните македонски политици подписването на този договор бе поредното лицемерие. Защото те никога не са имали намерение да го спазват. Но пък стана ясно, че с лицемерие не се гради общо европейско бъдеще. С честване на нападения срещу българи, с обявяването на българите за фашисти и окупатори не се подобряват двустранните отношения. Затова и приетата през 2019 г. от правителството на премиера Бойко Борисов и от парламента на България “Рамкова позиция” относно предстоящия преговорен процес на тази страна за европейско членство, превежда на разбираем език за македонските граждани и политици това, което през 2017 г. бе записано в двустранния българо-македонски договор.

Македонската преса сравнява случилото се на 11 октомври 1941 г. в град Прилеп със „свободолюбивите традиции на македонския свободолюбив народ съдържащи се в Карпошкото, Разложкото, Кресненското и Илинденското въстание”, но също така и с “усилията за социално и национално освобождение вложени в Балканските войни и в Първата световна война”. Всички тези събития са част от българската история. Илинденското въстание е типичен прлимер, тъй като то е въстание за освобождението от османско иго на българите в Македония. Към тези, които не са определят днес като българи в Р Северна Македония то няма отношение. Именно като въстание на българите, т.е. на македонските българи, е отразено в европейската преса това събитие през 1903 г. Вестниците ги има в библиотеките на Лондон, Виена, Париж, Берлин и дори евродепутатите могат да ги прочетат при добро желание.

Но когато днес споменатите исторически събития се представят като част единствено от т.нар. македонска история, която е и "история" на "борбите на македонския народ срещу българския фашистки окупатор”, това означава, че днешните македонци "не са в час". Днес медиите в Р С Македония пишат за „злосторствата, които фашистките окупатори са вършели над цивилното население, за нанесените огромни икономически щети“. Това са абсолютни лъжи. Това са клевети.

България не е била фашистка държава. Престъпници у нас, както и в Македония са били само комунистите. Затова и в България не фашистка партия, каквато в действителност е нямало на власт, а комунистическата партия е призната със закон за престъпна организация. И той е приет още преди страната ни да стане член на Европейския съюз. А може би станахме членове на ЕС именно защото признахме със закон бившата комунистическа партия за престъпна организация и наложения от нея режим - за престъпен режим? В Р Северна Македония членове на комунистическата партия са унищожили хиляди невинни българи, а други хиляди са хвърлили в концлагери и затвори в Югославия. И парадоксът е, че днешните македонци изучават комунистическите престъпления като геройства. С това европейска България не може и няма да се съгласи. Защото всеки комунист в повече в Европейския съюз е в обща вреда на всички държави членки. Затова и македонците, искат или не, ще трябва да се декомунизират като се срещнат с истината за своята история. И колкото по-рано сторят това, толкова по-бързо ще влязат в ЕС. Ние ще ги подкрепяме и ще им отворим вратата. „Рамковата позиция“ на България, която македонски политици възприемат като вето, е най-голямата възможна помощ за гражданите на Р Северна Македония. За тях тя има значението, което през XIX век са имали народните ни будители. Защото в ЕС трябва да влизат събудени и простили се завинаги с комунистическите лъжи, народи.

Омразата срещу България не може да бъде празник! Тя трябва да остане в комунистическото минало, с което очакваме Р Северна Македония да се раздели необратимо. Защото омразата на днешните македонци към българите и България ги представя като мазохисти, като хора, които мразят и себе си, и Македония. Защото забравят, че те и ние сме ЕДИН НАРОД, с ЕДИННА СЪДБА, която злосторниците в нашата ОБЩА ИСТОРИЯ - комунистите, се опитаха да заличат, за да ни РАЗДЕЛЯТ

*От фейсбук