- Г-н Радичев, в "Етажна собственост" се шегувате с така характерните за нашите географски ширини междусъседски взаимоотношения. Вие самият как се разбирате с хората от вашия вход?
- Хората харесват сериала, защото виждат много близки до тяхното ежедневие проблеми. Аз съм видял две и двеста. Едно време с баща ми живеехме в една къщичка до Манастирски ливади. От нас нататък беше полето. Минаваше една река и като замръзне през зимата, карахме кънки.
Всеки с по една кънка и ги менкахме. Бяха съвсем други времена. После дойдоха и ни взеха къщичката. Дадоха ни един панелен апартамент, който изплащах дълги години. Емоциите в панелката ни са подобни на тези в сериала. Имал съм какви ли не преживелици в моя вход.
- Ходите ли на общо събрание на входа ви?
- Организират ги към седем часа, когато имам представление. Ходил съм един-два пъти. Всеки има някакви претенции. Всеки е много важен и от него всичко зависи, както си му е редът в нашата държава. Преди година
в блока дори ме дадоха
на другарски съд, защото
съм ходил със сабо
и съм тропал на съседа под мен.
Тогава наистина ходех със сабо, но само навън. Беше много модерно. Спомням си, че с Павката Поппандов откраднахме една гредичка от строеж и от дървото си изрязохме подметки и с пирончета заковахме кожа. Така имахме от модерното сабо. Обаче вкъщи само по пантофи ходех, защото през деня краката ми се набиваха върху дървените платформи. На другарския съд, като разбраха хората защо сме се събрали, започнаха да ми се извиняват и с много от тях после станахме приятели.
- Колко години вече играете в Народния театър?
- 38-а вече карам. Почти целият ми живот мина там. Влязох с голям късмет. Не ме пратиха по разпределение в провинцията. Моят професор Филипов направи във ВИТИЗ една пиеса на Горки - "Деца на слънцето". Играех главната роля на проф. Протасов.
Това се случва през 1974 година. Слагах една голяма брада. Сега има много млади професори, но тогава ми трябваше повечко грим. Същата пиеса решават да я поставят в Народния театър и ме канят и мен. Получих съобщение вкъщи да се явя в "Личен състав" на Народния театър.
Веднага реших, че някой
си прави кодош
Подозирах, че приятели са намерили бланка и печат и ми готвят голям номер. Затова и две седмици не се явих. Накрая все пак любопитството ми надделя. Отивам в "Личен състав", а там ми се карат защо толкова време съм се забавил. Направо ми бутат документи за назначаване да подписвам.
Така изведнъж попаднах сред светила в професията. Нямаше време да се шашкам и веднага започнах да играя.
- Да не са те помислили за връзкар?
- Нямаше как да ме заподозрат, че имам връзки. Бях момчето от крайния квартал, което живееше само с баща си. Татко беше парализиран и трябваше да го гледам. Покрай него се научих да чистя, да пера, но и да готвя много добре. Бяха трудни години.
- Как така момчето от крайния квартал реши да кандидатства във ВИТИЗ?
- Доста случайно стана всичко. В продължение на 6 години тренирах лека атлетика и бях стигнал много напред. Ходех по състезания, печелех медали. И всичко свърши, когато си завоювах място за едно състезание в Унгария, но вместо мен пратиха син на полковник, който беше много по-назад от мен в класирането.
Моментално
напуснах спорта,
въпреки че треньорите идваха вкъщи да ме навиват да се върна. Даже се отказах от спортната рота и служих в Суходол в свързочния полк. Станах радист, а след това и началник на радиостанция.
След казармата кандидатствах във Варна в Черноморския флот за корабен радист. Отидох да работя в Бургас. Строяхме "Нефтохим". Бърках бетон и носех тухли, а в почивката си тренирах морза. Изпратили писмо да ме поканят на изпит до София, но брат ми се забави да ми каже и за два дни изпуснах изпита. Върнах се в София и кандидатствах във ВИТИЗ. За всички обрати в моя живот е виновна съдбата.
- Съжалявате ли, че не обиколихте моретата с кораб?
- В никакъв случай. 38 години в Народния театър също е едно огромно постижение. Това ми е вторият дом. През всичките тези години имах един и същи режим. До обяд на репетиции, а вечер на представление. Много пъти въобще не съм се прибирал вкъщи и оставах да преспя в театъра.
Имаше едно диванче
в гримьорната, където си
бях занесъл одеяло
и възглавница. Преспя, и на сутринта по уредбата ме будят за репетиции. Две шепи вода на очите и започвам работа.
- Не страдаше ли личният живот от това пълно отдаване на театъра?
- Сигурно е имало и такива периоди. Малко след постъпването ми в театъра се ожених и след една година се роди дъщеря ми Кристина. Три години по-късно се разведох. Така и не се ожених повече. Не успях да намеря правилната жена или може би ми хареса прекалено много ергенският живот. След като човек си е изпатил един път, не бърза след това да се впуска в други авантюри.
Най-важното е, че с бившата ми съпруга създадохме прекрасна дъщеря. Кристина завърши кино в Колумбийския университет и след това дори работи в студиото на Спилбърг. Реши да се върне в България. Не хареса тамошния начин на живот и студенина между хората.
Сега най-голямата ми радост са внучетата. Когато имам възможност, винаги ги гледам. В момента съм много зает. Сега започнах да репетирам "Работно време" на Камен Донев. Преди няколко дни влязох и в една друга пиеса на Донев "Характери" в Сатиричния театър. Продължавам да играя и "Почивен ден". Страшно много текст ми се събра за наизустяване, а и снимаме пет дена в седмицата "Етажна собственост". Сам разбираш колко неща съм поел в момента. От сутрин до вечер съм на педалите.
- Били ли сте в Камбоджа, защото в "Етажна собственост" много уверено говорите за тази страна?
- Не съм имал щастието да посетя тази страна. Разбира се, историите ми са измислени. Слава Богу и сега ми дават да импровизирам от време на време и се получават много смешни неща. Сега вече стана хит моята импровизация:
"Ако бехме немци или
поне малко германци"
При последните обиколки из страната видях, че дори ромите вече ме разпознават и декларират моите реплики от сериала.
- Кръчмата, в която се събирате, истинска ли е?
- Всичко е автентично. Снимаме в два високи блока. В единия снимаме апартаментите, а в другия се събираме за общите събрания. Кръчмата ни е някакъв клуб на СДС. Цените са прилични и е приятно място за хората от квартала.
- Изглеждате доволен от участието си в сериала.
- Удоволствие е да бъда отново пред камера. Имам 32 филма в киното, но след 1993 г. имаше един дълъг период, в който не снимах. Тогава нямаше никакви пари за кино и култура. Снимаше се малко, а режисьорите бяха по-млади и явно търсеха актьори от своето поколение. Не че бях без работа. Тогава се включих в проекта НЛО. Правехме концерти, записвахме албуми. Хората много ни обичаха.
- Защо не успяхте да задържите толкова успешно предаване?
- Опитвахме се да правим семейно предаване. Хуморът ни не беше брутален. Имахме по нещо за всеки член на фамилията. Наистина ни вървеше добре. Изведнъж решиха, че ще махнат всички външни продукции към БНТ и това ни принуди да спрем. След това имаше някакви преговори, но нищо не се получи. Сега доста обикалям по страната с театъра на Искра Радева - "Искри и сезони". По време на турнетата хората не спират да ме питат защо не възродим НЛО. Още ме карат да им припомням скеча в кухнята с Велко Кънев и Жоро Мамалев, в който единият вади ракията, другият мезето и започваме да си говорим за живота, без да се слушаме. Този хумор явно липсва на зрителите.
- Обяснете веднъж завинаги ваша ли е репликата с топлата бира?
- Моя ипровизация си беше. Режисьорът Людмил Кирков, Бог да го прости, даваше възможност на актьорите да импровизират. Във филма имам съвсем малка роличка, но с репликите, които вкарах, всички ме помнят и до днес.
И сега някой, ако ме срещне на улицата и не се сети за името ми, веднага казва:
"Това е този, който го
цакаха с топла бира"
Другата моя реплика, която явно влезе в главите на хората, е от НЛО. В скеча с Велко и Жоро, когато започвам да се тюхкам: "Непрекъснато ми се къса сърцето".
- Взехте ли някакви пари от рекламата, в която вкараха сцената с бирата?
- Опитаха се да ме прецакат, но не им мина номерът. Поканиха ме някак между другото да отида и да озвуча една реклама. Обясниха ми, че ще взема някъде 100-150 лева. Само че на мен тая оферта не ми хареса.
Отидох в Съюза на артистите и там се свързах с адвоката на "Артистаутор". Той отиде да се разбере от мое име и съвсем естествено условията се промениха. Хубаво е да има подобни организации, които да защитават правата ни.
- Какво става с продължението на "Оркестър без име"?
- Не са събрани парите. Чакаме режисьорът да ни се обади. Каквото зависеше от екипа, го направихме. Пуснахме демо, дадохме гласност на проекта. Доколкото съм запознат, са необходими близо 2 млн. лева, за да го има "Оркестър с име". Ще има снимки в чужбина, камери, актьори.
- Това са много пари.
- Наистина е скъпа идеята, но ще има страхотен успех. Убеден съм. Този филм ще се гледа от млади и стари. Хората ще искат да видят какво се е случило с техните любими герои 30 години по-късно. Моят герой например много се е развил. Започнал е да вкарва коли от чужбина.
Продава на оркестъра едно бусче, което се разваля
по пътя. Историята е много интересна. Чакаме през пролетта да има раздвижване и да започнем снимки.
- Успява ли артист от вашия ранг да се справя във финансово отношение?
- Много е трудно. Заплатата ми в Народния дори ми е неудобно да я коментирам. Ако ги няма поканите, ангажиментите в театъра на Искра Радева и в сериала, не знам как ще се оправя. Понякога много се уморявам. Затова съм се научил да си почивам активно в свободното време. Карам колело, плувам. Поддържам физическа подготовка.
- Накъде пишеше, че сте страхотен рибар.
- Истината е, че съм още новобранец. Миналата година ходихме с приятели на един частен язовир в Родопите. Отидем сутринта с един приятел доктор да ловим и той все се тюхка, че трябва да ми връзва куките, защото още не го умеех това изкуство.
Д-р Боев ми връзва куки и тежести, а аз хващам. Накрая бях с най-големия улов.