Получих истории, писма, думи, отключени от книгата "Градинарят и смъртта", част от тях прочетох тук, в мрежата. Благодарен съм на всеки от вас, с които не се познаваме, но сме били заедно в един следобед или вечер. Не подозирах, а би трябвало, че има толкова загуби и неизговорени липси. Липсите създават една невидима общност и братство. Това "братство пред бездната" както го нарече Зорница Христова в един от най-внимателните отзиви. Тези истории заслужават да бъдат чути. Тук искам да споделя само някои начала. Или краища. На вас благодаря най-много!

...

"Градинарят и смъртта" напълно съзнателно почака да се кача на самолета, тръгвайки за пореден път от градината на баща ми, за да я взема в ръце или тя мен. Няма лесно прочитане, макар, че е един полет време. Пристигнах, обадих му се: "Идвам да те взема след месец"

(без име)

Знаете ли какво направих с тази книга, когато я прочетох? Прегърнах я. Както се прегръща приятел, на когото няма нужда нищо да обясняваш, защото той е минал през същото.

С.К.

Нямам 20 години, но ме болеше и усещах това, което разказвате. Нямаше как да не мисля за собствения си баща и само да си представям. Не знам как успявате да уловите малки реплики в историите, които да Ви свързват толкова много с читателите(мен и баба ми). Просто умее да слуша- каза баба ми.

Щастлив съм, че за втори път довършвам ваша книга в следобед. В последните страници слънцето на Монпелие залязваше отляво ми. В библиотеката на университета съм, затова и можех да се крия в разделенията на дългите бюра.

Ф.М.

Но Господинов може и да е буря. В "Градинарят и смъртта" те грабва от страница 1 и те блъска, разтърсва, чак изцежда с толкова тежки и черни емоции, ядосваш му се дори, че не пести нищо в HD картините на старостта и грознотата на смъртта, които безпощадно рисува една след друга. Но когато свърших, започнах да ценя и разбирам живота на родителите си по-добре. И вече гледам да връщам всяко пропуснато тяхно обаждане, и не ги гълча, че пак ми разправят как са се прегънали и простудили от работа в градината си.

Д.Й.

И ето ме сега, в този среднощен час, в любимата ми Италия, хлипам като малко дете, сълзите ми течат, носът ми тече, душата ме боли, затварям книгата на 35-та страница - не мога повече!

Седем пъти, с полегат шрифт, е написал Георги Господинов:

"Моля се баща ми да не го боли много."

И си спомних много ясно...

...

Човек трябва да си отива от този свят без болка, чуваш ли, Господи!

И ако можеш да четеш, прочети "Градинарят и смъртта"...

Е.Г.

От Фейсбук.