Без ясни икономически ангажименти към намаляване на неравенствата, каквото и ново начало да обещава новият политик, ще бъде просто още една стъпка надясно

Девет години българи и политици проектираха най-големите си страхове и надежди върху една въображаема “партия на Румен Радев”.

Добрата новина е, че сега може би ще има нещо реално за притеснение или радост и да спрат хипотетичните спорове. Лошата новина е, че все още разполагаме единствено с

оставката на Радев и с различни интерпретации

Въпросът, който мнозина си задават, е каква би била партия на Радев: лява, дясна, либерална, консервативна, русофилска, русофобска – или, както обикновено у нас - “над тези разделения”.

Като човек с леви убеждения оставам скептичен доколко подобна политическа сила би могла да бъде действително лява. В обръщението си към народа Радев обърна внимание на “широк обществен консенсус срещу мафията”. Това е познат рефрен, според който няма ляво и дясно, а има “граждани срещу мафия”. А както гласи мисълта, често приписвана на икономиста Жак Атали – когато някой ти каже, че

не е нито ляв, нито десен, обикновено е десен

В този смисъл вярвам, че евентуалната партия на Радев ще пренареди политическия пейзаж преди всичко аритметично - чрез присъствието си в парламента. По отношение на съдържанието обаче засега не се вижда да се предлага нещо качествено ново.

Не бива да се заблуждаваме и че става дума за десница в класическия български смисъл – онзи тъмносин консерватизъм, изграден върху антикомунизъм и русофобия. Много по-вероятно е да видим социално консервативна платформа, фокусирана върху “традиционните ценности”, подправена с мек национализъм или патриотизъм. В икономически план, както при почти всички партии, можем да очакваме либерална рамка: инвестиции, подкрепа за бизнеса и евентуално щипка социална чувствителност, колкото да не звучи прекалено студено.

Но всичко това засега са предположения. Докато не чуем ясни и конкретни позиции по икономическите въпроси, изводи не могат да се правят. Особено показателно ще бъде отношението към регресивната данъчна система в България, която съчетава плосък данък, максимален осигурителен праг и липса на необлагаем минимум. Докато не се заяви подкрепа за прогресивно подоходно облагане с необлагаем минимум, не може да става и дума за автентично лява политика.

Ако живеехме в държава, в която политическите партии действително представляват конкретни обществени групи и защитават интересите им в парламентарния дебат, БСП би трябвало да бъде естествената алтернатива - със социалистически идеи и политики като контрапункт на хищническия капитализъм. България предоставя изключително благодатна почва за подобна политика, при положение че от години е сред лидерите в ЕС по неравенство на доходите, измерено с коефициента на Джини.

Вместо това постепенно с годините БСП се превърна в своеобразна агенция за социално подпомагане,

лишена от стратегическа визия. Именно този конформизъм направи възможно явлението “Радев”. Когато традиционната левица се превърне в патерица на откровено десни политики и ролята ѝ се свежда единствено до това да не позволи те да станат прекалено крайни, тя на практика се отказва от идеологическия дебат. Затова и през годините БСП ту се опитваше да влезе в либералния дневен ред с абстрактното “граждани срещу мафия”, ту навлизаше в полето на национализма - с кампании срещу “джендъра”, антиимигрантска реторика и демонстративна защита на бизнеса. Неслучайно днес партията се намира в незавидна позиция.

Така

идеологията умира, а на нейно място идва “борбата с корупцията”,

“Мутри, вън” и други морално-естетически възгласи, които заместват реалния сблъсък на политически идеи. В резултат на това нито една партия няма интерес да води истински идеологически разговор, защото това означава да заемеш страна. А заемането на страна носи критики и риск от загуба на електорат.

Затова мини драми се раздуват до национални трагедии - кой как гласувал, кой кога си хвърля боклука, кой поискал ресто в левове или в евро. В отсъствието на адекватна левица политическият разговор неизбежно става “десен” или “още по-десен”, а всяка форма на социална чувствителност се заклеймявана като радикален комунизъм. Неслучайно

всички партии се обиждат и псуват на “комунисти”,

“левичари”, “културни марксисти” и други форми на Торбалан.

Точно тук се крие и рискът, и възможността за левите избиратели. Партия на Румен Радев може да се окаже шанс за пренареждане и мобилизация, но може и да бъде окончателният гробокопач на лявата идея, ако отново подмени социалната политика с моралистични лозунги и “надидеологически” пози. Затова левицата трябва да бъде не безкритична патерица, а взискателен коректив. Ако няма ясни икономически ангажименти към намаляване на неравенствата, тогава каквото и ново начало да се обещава, то ще бъде просто още една стъпка надясно - под ново име и с нова харизма.