Вчера вкъщи дойде буля - натокана, нацъкана като за коледна фотосесия, с нови напомпани устни, с нарисувани дебели вежди във формата на триумфалната арка, с леопардово клинче, бели кецки и късо кожено палтенце.
- Аве, Ивчо, много задръстен си станал - вика. – Стига вися прид тоз компютър, ила да та водя на култура.
Само до култура ми беше. Последният път, като ме води на култура, попаднахме на някакви артисти, които патетично декламираха стихотворения. Напукаха ми се петите от скука. Но буля каза, че тия поезии били много тренди и всички ги шервали по инстаграмите си.
- Сега не е време за култура, бульо – рекох. – Светът се тресе от проблеми. Тръмп нападна Венецуела, биткойнът се срина, цяла България трепери от напрежение кой е мъжът до Алекс Богданска, а ти ми говориш за култура!
- Нидей много зна – вика буля, - ми давай да утюами на Народния тятър.
Не бях ходил в Народния театър, откакто ДПС го превзе. Тамън щях да видя как му се отразява новото начало. Засилих се да влизам в театъра, но буля ме спря.
- Къдье тръгна, ве? – вика. – Ний сми дошли за хорото.
И наистина пред театъра се бяха събрали доста граждани, които очевидно нямаха намерение да влизат вътре. Жените бяха гримирани като за амстердамска витрина, а мъжете бяха с анцузи и гледаха лошо. По едно време гръмна музика и всички се хванаха на хорото пред самия вход на театъра.
Първото парче беше „Сънувала търновска царица". Аз се притеснявах, че не мога да играя хоро, но се оказа, че не е толкова трудно. Най-важното е да се люлееш енергично, сякаш всеки момент ще залитнеш и ще се изплющиш на плочите. Три крачки надясно, после залиташ, дърпаш една крачка назад и леко замахваш с левия крак напред, сякаш подритваш невидима котка. Всички участници се лашкаха ентусиазирано, очевидно развълнувани от спомена за щастливите години в родните им села. Не разбрах защо са решили да играят хоро баш пред театъра. Вероятно искаха да покажат, че градската култура е обречена да отстъпи пред неизбежното нахлуване на аграрните традиции.
Хорото продължи доста дълго. Очаквах нещо да се случи, но си вървеше все така еднообразно – три настрани, леко залитане, една назад и лек ритник във въздуха.
До мен буля беше зачервила бузи от кеф и енергично друсаше мощните си тристакубикови цици. Музиката свърши и всички участници изръкопляскаха и извикаха „ууу".
Имаше и випове. Буля ме запозна с една госпожица, която се оказа втора братовчедка на Ивка Бейби. Много беше земна.
По едно време някакви граждани, които си бяха купили билети за театър, се опитаха да минат покрай хорото и да влязат в Народния. Но хороводците ги гледаха злобно и ги бутаха. Къде са тръгнали баш сега на театър тия досадници! Само пречат на българщината.
- Ши видиш къв хайп стаа, кат почни бялата роза – обяви буля с блеснал поглед. – Дветяхто ми любими парчета са „Бяла роза" и „Мома Яница".
Пуснаха „Бяла роза" и хорото отново се залюля в познатата стъпка – три настрани, леко залитане, една назад и ритник във въздуха.
Изкарахме двайсет и шест хора на различни мелодии, но ги играхме по абсолютно един и същ начин.
- Запотих са – каза буля. Видимо беше много доволна.
Изръкопляскахме за последно, извикахме „ууу" и се прибрахме. Стига ни толкова култура за днес.
Другата седмица ще колим прасе пред Операта.