ПАРАШУТИРАНЕТО

Въобще не е проблем, че настоящ президент /сякаш/ ще се включи в политическата битка.

Напротив, нормално е. Още повече като се има предвид, че политиката в България е твърде доходно занимание за всякакви екземпляри, които оставени без политическа власт сякаш губят смисъла си.

Също така настоящият президент доста обилно „поуправлява" реалната изпълнителна власт, а както е вероятно – и добре се облажи от нея.

Така че включването му в политическата битка е нещо напълно нормално. Има си висок рейтинг човекът, почти двоен на следващия. Има и желание и възможности и лица /навярно многобройни/ тръпнещи да го видят на политическия терен.

Защо тогава всички се занимават с това, сякаш има нещо нередно.

Ами, защото е нередно.

Първо – напускането на президентската институция с неизпълнен мандат е напълно нередно, поне за смислената част от обществото. За хората, които са му гласували доверие да върши едно, пък той се хвърля да върши съвсем друго.

Второ – усещането, че вкусът на употребата на изпълнителната власт в пълния й размер твърде много се е усладил на президента, докато близо три години по стечение на политическите обстоятелства, а и поради някои недъзи на българската конституция, се усилва във все повече хора.

Но най важно е третото.

Парашутирането.

Е, то не е много редно.

Защото хората, които участват в политическия живот са задължени , понякога в продължение на години да „градят" своя политически профил, да се изправят пред присъдата на обществото и да се опитват да сътворят своя имидж. Не че голяма част от тях не са като в лоша комедия или направо не са напълно нелепи. Но все пак , такава е логиката на политическия процес – представяш се пред обществото, то те оценява и ти дава политическа задача.

Приземяването в политиката на лица, на които обществото е „възложило" различна задача и им е гласувало доверие да осъществяват други планове е действие с елемент на парашутиране. Не че в световната политика няма примери на различни „звезди" – най-вече от шоу и спорт бизнеса /или царе/, които да се се превърнали в политически лица. Къде с успех, къде по-скоро - не.

Оправданието на президента за това, че не върви по задължителния политически път ще бъде, че му се налага да спаси нацията.

„Парашутирането" има този недъг, че не представя пред обществото нито идеологията, нито компанията, нито дори веруюто на парашутиста.

Защото той слиза, в конкретния случай от крилете на черния лебед и каца точно в центъра на политическия живот.

И разбира се, кяри от това. Защото в политическата битка, колкото по-малко знаят за твоите намерения, толкова по-голям кръг от хора те подкрепят.

А когато заявката е да си просто спасител, тогава многобройните, чакащи своето спасени роби са готови да те прегърнат веднага.

Друг е въпросът, че за това не е виновен спасителят, а робът...

(От фейсбук)