Не успях да проходя за тия 28 години. А толкова го исках! Бога ми - другите деца искаха играчки, аз исках да мога да ходя! И играчки исках, разбира се, но на втори, трети, десети план. Най-важно ми беше да проходя. Какво ли не опитахме със семейството ми, как ли не са ме рязали, какво ли не са експериментирали. Само и само да се случи.

Повечето хора имат свободата на двата си крака и двете си ръце. Аз имам свободата на лявата си ръка. Ръката, останала недокосната от парализата. Ръката, дала ми възможност да щракам по клавиатурата толкова бързо, колкото другите щракат с две. Пардон - не щракам, а пиша. И то силни думи.

Никога няма да рисувам, така както пиша. Така казват и тези от вас, които ме обожават като писател и не ме възприемат като художник и певец. Да, прави сте! Аз не съм никакъв художник! Нито певец! Но ще ви доверя и друго: като един рисуващ писател съм наясно също, че никога няма да пиша така, както рисувам! И никога няма да рисувам така, както пея!

Мамка му, вярно е! Това са моите начини на изразяване. И те заместват всички крачки на света, които е можело да направя. Можело е, ала не е било писано. Писано ми е било да плувам в синя боя и метафори! Ей това е било писано.

Вече не искам да ходя. Това е стара мечта. Вече имам нова. И тя пак е да ходя. Да правя малки стъпки с изкуството си върху сърцата ви и да оставям следи. Това ми е мечтата. И всеки ден я сбъдвам. Слава на Господ!

От фейсбук