Когато гледам безнаказаното беснеещо зло в България, понякога си мисля, че Бог ни е много сърдит. Цял ден си мисля за това дете, което почина във Варна от левкемия. Изпитвам гняв и ярост към тези, които не са се борили за него, но се борят за рушветите си и милостта на господарите си. Изпитвам отвращение към тези, които намериха за нужно да обяснят, че е било с Даун - разбирай, защо е било изобщо живо.

И тогава, накрая на този ден, видях най-красивата дъга в живота си и много близък мой човек каза, че това е знак. Да, знак е. Знак, че трябва да си спомня, че добрите хора обичат всички, както Бог ни е обичал и обича, за да създаде тази красота за своите чеда. Независимо дали са с Даун, левкемия или сбъркали в нещо. Може би и затова Шарл де Гол е имал дъщеря с Даун с която не се разделя никога и я е обичал винаги, но е бил и непреклонен защитник на любимата си нация и доброто срещу злото. Много ми тежи, че няма достатъчно мъже в България, които искат да си сложим главите в торбите заедно...

От фейсбук