16 октомври 1968 г. е идеален ден за бягане. Не е нито много топло, нито прекалено студено. Трибуните са пълни до краен предел, във въздуха се усеща напрежението от голямото състезание. На стартовата права се нарежда атлети, които все още не познават номерата на допинга и разчитат на огромната си физическа сила и талант, за да победят съперника.

Стартът е даден и участниците на финала 200 метра гладко бягане на олимпиадата в Мексико Сити се изстрелват като куршуми. Американецът Томи Смит сякаш има допълнителни двигатели в краката си и пресича финалната права след 19 секунди и 83 стотни. Томи вдига победоносно ръце, след като вижда резултата си, който е и нов световен рекорд. Втори след него е австралиецът Питър Норман с време 20,06 секунди, а трети е другият янки на финала - Джон Карлос (20,10). Тримата медалисти сърдечно се поздравяват, без да осъзнават, че тепърва им предстои да се прочуят по целия свят, и то не с великите си спортни постижения.

В интерес на истината съотборниците Смит и Карлос може и да са подозирали какво ги очаква, при положение че още преди финалното бягане са се наговорили как да действат. Австралиецът Питър Норман разбира в последния момент, но се съгласява да участва,

с което си решение на практика

проваля живота си

За какво точно става въпрос?

Чернокожите Томи Смит и Джон Карлос са убедени, че именно олимпийските игри са най-подходящата трибуна да изразят своя протест срещу тогава съществуващия световен ред. Наясно са, че поне единият от двамата ще се качи на почетната стълбичка и ще може да задейства предварително уговорения план. Невероятното им бягане още повече помага на желанието им да бъдат видени от целия свят. Никой друг от американския отбор не знае какви са ги намислили новият световен шампион и бронзовият медалист.

Двамата съотборници приемат сърдечно поздравите от останалите състезатели, а след това се прибират в съблекалнята в очакване да бъдат извикани, за да си получат медалите. В това време те закачват на гърдите си значки на Олимпийския проект за правата на човека. През 70-те години това е все още недоизяснена кампания, целяща да бъде акцентирано върху

расовата и половата дискриминация

Двамата са си донесли и по един чифт ръкавици, но на тръгване за почетната стълбичка Карлос забравя своя комплект. Пак по пътя към зоната за награждаване те се засичат с втория в класирането Питър Норман. Новият световен шампион малко на шега му предлага да си сложи като техните значки и австралиецът откликва на секундата.

"Вярвам във вашата кауза, така че ми дайте една от вашите", отсича Норман пред сащисаните янки. Нещо повече, той самият измисля изход от ситуацията, когато се разбира, че Карлос си е забравил ръкавиците. Австралиецът предлага чернокожите лекоатлети да си разделят по една ръкавица. След това започва награждаването, което никога няма да бъде забравено.

На метри от почетната стълбичка американците

свалят маратонките и остават

по черни чорапи

Смит е сложил дясната ръкавица, а Карлос лявата. Те се качват по чорапи на подиума, а щом зазвучава американският химн вдигат ръце и навеждат глави. Фотографът Джон Доминс улавя мига, а снимката му по-късно ще бъде препечатана от десетки и дори стотици издания.

Феновете на стадиона също не остават безучастни към жеста на американците. В началото те ръкопляскат, но настроението на тълпата се променя бързо. Американците чуват освирквания по свой адрес, когато слизат от почетната стълбичка с медали на гърдите. Тяхната провокация получава небивал отзвук по целия свят. Медиите в САЩ търсят под дърво и камък специалисти, които да обяснят на средностатистическия янки какво се е случило на олимпийския стадион в Мексико Сити.

Черните чорапи на Смит и Карлос символизират протеста им срещу бедността, която се шири сред цветнокожите им сънародници. Поздравът с вдигнатите към небето юмруци пък е наречен "Черната сила" и иска да покаже протеста на медалистите срещу

държавния и институционален расизъм в САЩ

Много години по-късно Джон Смит в автобиографията си "Тих жест" ще заяви, че поведението му по време на финала е било "жест в подкрепа на човешките права по целия свят".

По време на награждаването той слага черен шал около врата си, за да представи гордостта на чернокожите. Съотборникът му Карлос е с огърлица от бисери, с която почита всички "оваляни в катран и перушина, а след това линчувани, без никой да се помоли за душата им".

Благородната им идея никак не се харесва на тогавашното ръководство на Международния олимпийски комитет. Напротив, босовете на световния спорт

реагират като ужилени,

когато разбират за театъра на американците. Гневът на тълпата се насочва и към сребърния медалист Норман заради решението му да бъде съпричастен с чернокожите си съперници.

Игрите в Мексико още не са приключили, когато започва ловът на вещици. Шефът на Международния олимпийски комитет Ейвъри Бръндидж нарежда на американската делегация да отстрани от състава си Томи Смит и Джон Карлос. В противен случай гостите от САЩ ще бъдат принудени да си стегнат багажа и вкупом да си заминат от игрите. Заплахите постигат необходимия ефект и двамата са изхвърлени от американската делегация.

Босът на МОК е

твърдо решен да ги преследва до дупка,

така че те никога повече да не се върнат на пистата. По-късно за него ще се говори, че е един от най-големите привърженици на нацизма, който няма нищо против поздравите с изпъната напред ръка по време на олимпиадата в Берлин през 1936 . Той самият твърди, че нацисткият поздрав е национален поздрав, докато американците опитват да прокарат политически послания на игрите.В родината си Смит и Карлос не са посрещнати по-радушно.

Изгонени са отбора, обиждани са по улиците, семействата им получават смъртни заплахи. Въпреки това двамата успяват някак си да се измъкнат от дупката, като следват много сходен път.

На пистата няма как да се върнат, но за сметка на това оценяват качествата им в Националната футболна лига. Доста по-късно се връщат в леката атлетика, след като са

реабилитирани и отново уважавани заради успехите си

Съвсем друга е съдбата на австралиеца Питър Норман. Заради едната значка и приятелското си отношение към двамата американци той се превръща във враг номер 1 в Австралия. В началото никой не го сочи публично, никой не го заплашва с линч. Тихата саморазправа е доста по-ефективна от шумното говорене.

Сребърният медалист не е включен в австралийския отбор за игрите в Мюнхен през 1972-ра година, въпреки че 13 пъти покрива нормата в бягането на 200 метра.

С професионалната му кариера на практика е свършено и той се насочва към аматьорския спорт, но там не е лесно. Норман е принуден да си търси работа, което се оказва изключително трудно.

Навсякъде го

сочат с пръст,

навсякъде го хулят и му затварят вратите под носа. Сякаш подкрепяйки чернокожите си съперници на пистата, е извършил национално предателство. Сребърният медалист не успява да се преориентира по примера на Смит и Карлос и дори по едно време работи като касапин, за да се изхранва. Съдбата му праща и физически проблеми, които се отразяват на психиката му.

Получава гангрена и докато се бори с това премеждие, започва да пие.

На няколко пъти шефовете на австралийската федерация по лека атлетика

му предлагат

да се откаже от принципите си,

за да бъде реабилитиран в спорта и пред света. Той категорично отказва и още повече се настройва срещу системата, която го е смазала. През 2006 г. умира от инфаркт, а на погребението ковчегът му е носен от Томи Смит и Джон Карлос.

"Нас ни биеха, но Питър трябваше да се изправи срещу цяла нация и да страда сам", описва подвига на своя приятел Джон Карлос.