Живеем във време на радикално разбъркване. Със съответното заблатяване на политическия пейзаж у нас, където на повърхността периодично изплуват скандални мехури, стърчат в готовност гологлави популисти, че и прелитат руски чайки. Сиреч, утаяват се неща, предвещаващи проблеми.

Следващите редове обаче са размисъл за това как българското ни безредие се вписва в глобалната световна парадигма на хаоса, която е повече от стряскаща. И то поради редица причини.

Институциите и правилата, установени след Втората световна война, днес видимо не сработват. ООН е по-безпомощна от всякога в кризи като севернокорейската, парирана от срещуположните интереси на САЩ, Китай и Русия.

Десет години след втората по големина финансова криза в света (след онази от 1929-1931 г.) икономическият растеж се връща на равнища от 3,5% (6,9% в Китай, 2,2% в САЩ и в еврозоната). Въпреки това водещи макроикономисти предупреждават, че подобрението на икономическата конюнктура е крехко: монетарните напрежения се изострят, за което свидетелства спадът на долара и покачването на еврото с 15% от началото на годината. Икономическият протекционизъм и политическият популизъм на редица места охотно си подават ръка. В резултат на което, според прогнозата на френския макроикономист Никола Баверез, се очертават поне две неща: отчетливо фрагментиране на икономическото пространство и глобални търговски войни.

А пък политическите войни не липсват. Хаосът в Близкия Изток е доста далеч от всяко реално решение (там, освен противопоставянето между САЩ и Русия, допълнително се изостриха и напреженията в триъгълника Иран-Турция-Саудитска Арабия). Севернокорейската ядрена криза пък още по-силно обтегна отношенията между САЩ и Китай (без никой да е наясно как точно ще реагира Доналд Тръмп).

Впрочем цяла Азия днес е територия на сериозни конфликти, сякаш идващи да подскажат, че Втората световна война съвсем не е приключила. Има сериозни териториални конфликти между Индия и Пакистан, Китай и Тайван, а Северна и Южна Корея изобщо не признават съществуването си като държави.

Така че проблемът с ядрения арсенал на Северна Корея само идва да ни отвори очите за една тревожна реалност: очертават се два големи ядрени театъра в света – Азия и Европа.

Проблемът на Европа (упоменат и в нашата военна доктрина, вдигнала „много шум за нищо”) е очевиден: агресивната руска политика и дрънкането на оръжия след анексията на Крим ни връща към напреженията от Студената война и политиката на „сдържането”, прилагана по отношение на СССР.

Докато поредният севернокорейски ядрен опит допълнително разбърква картите в колодата. Изненадата е, че заплахата идва от най-динозавърския комунистически режим в света, който през 2017 г. разполага с ядрени технологии, съществуващи от… 1950 г. Ала това не намалява заплахата. Въпросът е какво цели тоталитарният режим в Пхенян, пъчещ сега гърди със своя „ядрен национализъм” (Брюно Тертре)? Най-вероятно – временно сплотяване на редиците и национално „опиянение”, породено от чувството за заплаха, на която е подложен светът от деветата (и най-неуправляема) ядрена сила в света. В един телевизионен репортаж, излъчен тези дни, американски войник в демилитаризираната зона между двете Кореи, сочи севернокорейците отсреща с думите: „Тези дни те изглеждат по-големи”.

Но най-големият проблемът в големия световен безпорядък е, че конкретните възможности за изход от ситуацията липсват.

Ясно е, че пряка военна намеса в Северна Корея носи колосален риск (а и Южна Корея, най-засегната от конфликта, е категорично против).

Прилагането на санкции срещу Пхенян досега не даде конкретни резултати (включително заради китайската позиция на „полуподкрепа” на режима).

Опитът за други възможни намеси – включително и чрез кибератаки – също се оказа неплодотворен.

Остава възможността за преговори по модела, по който те се провеждат от години с Иран. Може би едни такива преговори биха могли да постигнат известно „ядрено разведряване” с режима на Ким Чен Ун, ала въпросът е за „ответната цена”.

Изтегляне на част от американския контингент от района на двете Кореи (което пък също крие определен риск)?

Има обаче една съществена разлика между Северна Корея и Иран. Режимът в Техеран не беше отишъл толкова напред в ядрените си опити и ги използваше като средство за легитимиране на ролята си в глобалните процеси. Иран винаги е демонстрирал желание да остане в легалната рамка на международните отношения (въпреки нелегалната рамка на ядрената си програма).

Северна Корея не крие амбициите си да изостри ситуацията. През 2007 г. в Сирия бе открит севернокорейски реактор, унищожен тутакси след това от Израел. А в момента не само в САЩ, но и в Европа трескаво пресмятат докъде биха могли да стигнат севернокорейските междуконтинентални ракети, чийто обсег е около 10 000 км.

Вярно е, че ядрено оръжие не е било използвано никъде в света след 1945 г., въпреки огромните страхове.

Ала това едва ли носи успокоение за някого.

Най-малкото заради налудничавостите на севернокорейския „ядрен национализъм”.

Или пък заради уверенията в София на руския главен прокурор Юрий Чайка (с примери от филма на Сергей Айзенщайн „Александър Невски”), че „Русия никога не е била агресор”.

Поне шест страни-членки на ЕС (Финландия, Полша, Литва, Латвия, Естония и Румъния) са на коренно противоположно мнение.

А пък българският опит след 1944 г. (както и да четем историята) не носи никакво успокоение в рамките на новото историческо безредие.

Въпросът е дали преигравайки наново Студената война, ще съумеем поне да се върнем наново към нейната основа – към онова „равновесие на страха”, сдържащо различните играчи на световната сцена.

Сиреч към добре известната формула на Реймон Арон – „Невъзможен мир, но малко вероятна война”. 

* Анализът е от Портал Култура