И тази неделя, както на онзи ден в Йерусалим, предхождащ обрата в историята и входа в „новото време”, хората ще излязат отрано по улиците с първите пролетни цветя в ръце. Ще се извият опашки край църквите, сред децата ще цари весела глъч, безбройни ще са сноповете с върбови клонки, от които всеки ще взима, колкото му душа иска. Нали е Връбна неделя, известна още като Цветница.

Върбите биват тъй немилостиво кършени на този ден, че с пълно право са наричани „плачещи върби”. Впрочем сълзите, макар и скришом, са част от празника, сдвоен с Лазарова събота, който предварва тъгата и мрака на Страстите Христови.

Нали в събота Христос извежда от смъртта приятеля си Лазар, над когото смъртта е наложила своето тление. Сторва го след сълзите на сестрите му Мария и Марта и скърбящите негови приятели, а и сам Той, както свидетелства евангелист Иоан, е „разтъжен духом”, сиреч заплаква. Сълзите са част от историята, доколкото прогарят с любов най-кобния мрак, способен да вцепени сърцата. Те проправят пътя от Кръста към Възкресението.

В неделя сам Иисус тръгва да извърви този път, поемайки, преди да спре във Витания, от Галилея към Йерусалим. Църковните историци особено държат да подчертаят, че буквално, а и в географски смисъл става дума за „изкачване”. Езерото Генисарет, откъдето Иисус поема с учениците Си, е на около 200 метра под морското равнище, а Йерусалим, „земният град” – поне още 760 метра отгоре. В духовен смисъл, както четем в „Послание до евреите”, става дума за влизане в неръкотворно светилище, тоест на самото небе (9:24). Във физически смисъл начинанието е също толкова нелеко и предполага подготовка. Иисус тръгва с дванайсетте, ала след излизането от Йерихон към тях се добавя „множество народ”, следващ стъпките Му. Еуфорията е огромна, макар целта на начинанието да изглежда неизвестна.

Ала наистина ли е неизвестна? Нима множеството, за което не знаем нито колко е било многобройно, нито от какви хора са е състояло, е било в неведение накъде поема? Защо тогава то, като един човек, е вървяло с Него на поклонничество към града Йерусалим? Нима изконната надежда, надеждата на народа Израилев, не е пламтяла в сърцата, че тъкмо този Иисус, зад Когото вървят, е новият Давид? Че заедно с Него и зад Него начева ново време и нова ера, че е настъпил час, за който цели поколения и толкова други люде са жадували – часът на входа в свещения град, където ще се установи новото Царство?

Ала Царство особено и твърде специфично. Царство без земна власт и без земно могъщество. Що за Царство е това, навярно малцина са се догаждали.

И не само тогава, това е непонятно и днес, когато е напълно непредставима власт без насилие. Потребна ли е някому подобна власт? Че за какво е тя, щом не гарантира силата и славата, без които изброеното дотук изглежда непредставимо? Нали силата се осъществява чрез насилието, тъй както властта се крепи на оръжията, страха и подчинението. Нали затова и днес – в името на подобни кроежи и прекроявания на границите – безброй хора продължават да търпят страдания, да се лутат безприютни по тази земя, прогонени от домовете си. Кому тогава е потрябвало безвластно Царство, дето навярно ще рухне, още преди да се състои?

Ето го въпросът на въпросите. И тъкмо той изниква в ден като този, когато хората в знак на добра воля и мир размахват върбови клонки, докато от висините сякаш се носи възгласът „Осанна”, чийто смисъл ни убягва.

А думата е от съществено значение. Тя, бидейки част от пасхалната вяра, е израз на настойчива молба, зов за помощ и благослов. Зов, повтарян неспирно от иудейските свещеници на празника Сукот (Шатри), празник на молението, преди да прерасне в тържество на ликуването, в радостната възхвала на Бога.

Зовът „Осанна”, и то не във висините, а тук на земята, раздира сякаш времето до долу на две, подобно на завесата в Храма, размествайки „преди” и после”, „идещото” и вече „случилото се” във времето. Един новоявил се цар на иудеите, който при това отказва да е земен цар, пробива историята. Така при влизането Му в Йерусалим „цял град се потриса” и хората заедно с него, както четем в Матея (21:10). Евангелистът използва глагола esesteithe, чиято етимология библеистиката пряко съотнася към трусовете при земетресението, разместващи земните пластове. Всичко изведнъж пропада, за да се намести отново.

Иисус размества пластовете по начин, че никой вече не ще може да ги върне обратно, възвестявайки Царството Си, което не е от този свят, макар да тръгва тъкмо от този свят. Ала какво е обяснението? Защо това Царство на силата и славата не е Царство на насилието, което, подобно на лавата, изригва досега из недрата на предходните царства? А е Царство на особената „осанна”, на самопринизяването или самопонизяването на самия негов цар, владетел на бедните и кротките, на „най-малките”, които Той уподобява с децата.

Възможно ли е Царство на мира, различно от Царството на войната?

Ето го големият въпрос след посрещането на Онзи, който извършва своя Вход в Йерусалим.

Не е ли в него подтикът, който ни извежда всяка година – с върбови или палмови клонки в ръце, без значение – по улиците в очакване на нещо, което така и не осъзнаваме докрай, под повика на една вечна „Осанна”. И тя сякаш зазвучава в ушите ни, даже без да я огласяваме.

Затова на този единствен ден в годината чрез размаханите върбови клонки сякаш избуява надеждата, че освен граждани „тук и сега”, на тази конкретна страна, ние сме и още нещо, ние сме други – част от едно Царство без земно могъщество, без армия и територия, подобни на „най-малките”, на общността от Неговите последователи.

Всичко, което знаем, че ще се случи оттук насетне, тепърва предстои.

Ала в този миг от историята ние сякаш предузнаваме и нещо друго, далеч по-значимо: че не сме произволни прашинки във времето, а вървим към своята цел. И че историята има смисъл, че тя е начертание, което сме в състояние да провидим.

Поради което и Цветница се обагря в смисъл, който не повяхва с времето, и към който, ние, подобно на поклонници, вървим насреща. По тази причина разстиламе дните от живота си като дрехи по пътя Му. В очакване Той да дойде „кротък, възседнал ослица и осле (Мат.21:5; Зах. 9:9).

Ала „идното”, Неговото царство, не се гради нито връз сила, нито върху фанатизъм. То не е империя, нито някакво „зилотство”, защото не търпи насилие. Силата му е отдругаде и то се гради върху друго – върху зова „помогни”, първото значение на „Осанна”.

Зов на мира, възкачване към любовта докрай (Иоан.13:1).

* От портал Култура