Около деня на театъра с мои колеги – актьори и режисьори, бяхме поканени на среща с ученици в средноголям за България град. Идеята беше седмокласниците да научат нещо повече за театъра - за труда на актьора, какво се случва зад сцената, как се случва една пиеса и други подобни работи.

На срещата присъстваха повече от седемдесет ученици заедно с учителите си. Имаше малко въвеждащи думи от моите колеги. Леко започнаха да валят въпроси. Първият въпрос, който беше зададен, е какви заплати се получават в театъра, колко се печели или, казано по друг начин – има ли сметка да бъдеш актьор, да се занимаваш с театър?

Не съм моралист, но ми стана доста странно, че тези, все още малки българи, вместо да тръгват с някаква мечта в живота си, директно се интересуват от пари. Очаквах, че преподавателите им леко ще се притеснят от това, но не. И тъй като никой не им отговори конкретно, започнаха да питат по заобиколен начин - повече ли от програмист, от джудист, от футболист, или по-малко.

Стана ми доста тъпо и дори станах да си тръгвам, но после любопитството ми надделя и останах на тази мила среща. И разбрах от тях, че повечето искат да станат такива, че да “цепят парите”.

Разбрах още, че от всичките тези деца само две четат книги. Едно момиче искаше да стане лекар и само две момичета – актриси. Всички останали се бяха ориентирали към други професии. Няма лошо. Професии, за които са чували, че се печелят повече пари. Разбирам, че този свят е такъв, че мислите на голяма част от човечеството първо преминават през парите, после през всичко останало, че тук не сме някакво изключение. Но не разбирам нещо друго.

Как в седми клас вече мислиш в тази посока, как съзнанието ти вече се е деформирало и с някаква шкурка се е изгладило напълно? И как толкова лесно си подредил твоите житейски приоритети?

Не обвинявам тези седмокласници в нищо, а по-скоро всички нас, които допуснахме това. Всички, които си затваряхме очите, заети предимно със себе си. И сега какво следва за тази страна?

Идва едно поколение (само как звучи, но това е истината), от което всички, които стават за нещо, просто ще си вземат багажа и ще се разкарат от тук. Не че сега не се случва, но говоря глобално. А тук ще останат едни хора, които никога не са прочели една книга, не са стъпили на театър, да не говоря за нещо повече. И това не е прогноза, а направо си е вече факт.

Кой утре ще лекува, кой ще преподава, кой ще работи в библиотеки, читалища, музеи... Без да съм краен песисимист, си мисля, че няма да има такива хора. Защото смятам, че от тази любопитна среща съвсем спокойно може да се направи представително проучване на всичко това, което ни предстои тук, в нашата страна - милата, родната.

И пак повтарям - по никакъв начин не съдя тези деца. Единствено и само констатирам. Според мен такива проучвания са много по-важни от всякакви други, които всеки ден ни заливат отвсякъде.

Тръгнахме си с моите колеги. Аз си помислих, че тези мрачни мисли са се втекли единствено и само в мен, но се оказа, че всички бяхме на едно мнение. Ден по-рано бяха изборите.

Избирателната секция, в която гласувам, е на централно място в столицата. Половината от хората, които видях, бяха облечени в спортни екипи. Странно защо, при положение че това е някакъв празник на волята ти, на надеждите ти. Нали горе-долу това са изборите.

Не разбирам как можеш да гласуваш с дрехи, които са за фитнес или за подобни неща, нали си с S класа? Не може ли поне тогава да си сложиш един панталон, нещо по-специално, нещо по-така? Нали си с S класа?

Да, това изглежда различна тема от срещата със седмокласниците, но всъщност е една и съща. И според мен всеки средно интелигентен човек ще намери достатъчно прилики. Но основната е, че нещата са много зле. Ама много.