Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Станах майка само за един ден! 4 лева такса в банка за малко да ме провали фотограф: Димитър Кьосемарлиев

Когато подава молба за осиновяване, Величка Дошева едва ли смята, че ще чака точно колкото е една бременност. Факт е, че след девет месеца й съобщават, че с мъжа й са одобрени и има подходящо дете за тях. Шокиращото е, че трябва да го вземат само ден след като получават щастливата новина. За по-малко от 24 часа семейството вади необходимите документи, стяга къщата в приличен вид, сглобяват бебешко легло, изпират девет перални с чаршафчета и дрешки, купуват шишета и мляко, и подготвят почерпка, за да направят изписване от дома, като от родилно – тържествено и показно. Защото не само че не се крият, но и много се гордеят, че осиновяват дете. Днес Величка е психолог, консултант към българската асоциация “Осиновени и осиновители” и заедно с екипа помага на младите семейства да се подготвят за осиновяване и да преодолеят трудностите, с които се сблъскват през първите месеци. На моменти нейната история е като от филм.

След като се омъжих, повече от шест години ходихме по мъките – опити за забременяване, болници, здравни заведения, инсеминации, дори един опит за инвитро. Исках да пробвам всичко, за да знам, че съм направила, каквото мога. Истината е обаче, че още преди пристъпването към инвитрото бях узряла за идеята за осиновяване. От една страна го приписвам на това, че съм възпитана от много демократични хора, а от друга, че най-добрата ми приятелка е осиновена и съм израснала с идеята, че това е нещо съвсем естествено. Ние сме заедно от детската ясла с нея и живеехме през една къща. За нея нямаше тайна, знаеше истината още от дете и никога не е имала проблем с това. Явно съдбата ме е подготвила отрано да нямам никакви предразсъдъци на тази тема. Истината е, че и след това през годините най-добрите ми приятелки бяха осиновени. Затова и никога не съм имала колебания, ако нещата не влязат естествено в ритъма да имам биологично дете, дали да прибягна към осиновяване.

Когато ние осиновявахме, още нямаше единна система, а трябваше да се обикалят домовете един по един и да се подават молби. Помня съвсем ясно, че на 30 декември 2000 г. разбрах, че инвитрото не е успешно, и веднага още на първия работен ден от новата година – не помня втори ли беше или трети януари, отидохме в дом “Майка и дете” в нашия малък град и подадохме молба. Истината е, че дори не заявихме искане в друг дом, сякаш интуитивно знаех, че моето дете ще е в този. И в интерес на истината чаках точно девет месеца – все едно бременност изкарах. Но пък имах само един ден да се подготвя. По това време работех като учителка по музика в съседно село. Когато започнахме новата учебна година и директорът ме попита дали искам да поема и часовете по руски език, аз директно му казах: “Шефе, ти знаеш, че сме подали документи за осиновяване. Може във всеки един момент да се обадят, че има дете за нас.” Всички знаеха, че ще осиновявам, не съм крила от никого. Съвестта ми беше чиста, възприемах го като нещо прекрасно, а не като нещо, за което да се лъже.

Цялата история, четете в хартиеното издание на "168 часа"

Коментара ()

Вашият коментар