„Най-лошата тирания е тази на навика.”
Публий Сир, „Сентенции”

Изненадващо за всички нас, раздялата с комунистическия режим се оказа далеч по-трудна и мъчителна, отколкото предполагахме. В края на 80-те, когато започна оглавеният от хуманитарните ни интелектуалци общонароден поход срещу тоталитаризма, уж всичко бе ясно и просто. Впоследствие година след година яснотата се поразмъти, а простотата се усложни. Пък и се оказа, че и общонародният антикомунистически поход не е общонароден, оказа се, че народът ни е разединен и раздвоен. И още нещо се оказа впоследствие: че нацията ни е не дори раздвоена, а разтроена между минало, настояще и бъдеще. За тази многозначност ние не бяхме подготвени социално – не бяхме подготвени и психологически. Уж всичко беше предрешено от ужаса на миналото, уж, настрадали се от почти полувековния кошмар на партийната грижа за човека, всички проклехме веднъж завинаги деспотизма и тръгнахме с твърда стъпка към чертозите на демокрацията, а изневиделица спряхме насред път, свърнахме нейде встрани и дори тръгнахме назад към миналото, което с толкова граждански гняв клеймяхме и заклеймявахме по площадите.

Всички тези ненадейни залитания и обрати ме карат като поета да се запитам в недоумение: „Как се случи и какво се случи и защо се случи, Боже мой?”. Въпросите се оказаха повече от отговорите, догадките – повече от даденостите. Формалната логика, според която довчера живяхме в царството на злото, а от днес нататък вървим към доброто, вече не вършеше работа. Логиката се оказа диалектическа, противоречива и заредена със скрити абсурди. Да се опитаме да надзърнем зад фасадата на видимото, за да проникнем в невидимите същности.

Преди всичко се оказа, че демонстриращите противници на комунизма бяха стотици хиляди, но не бяха мнозинство – само най-яростни и най-шумни бяха. По домовете си останаха милиони пасивни съидейници на комунизма, които щяха да решават съдбата и бъдещето на нацията не по кипящите площади, а тихо и кротко по избирателните урни. Въпросът откъде се взеха, как оцеляха след толкова убийствена и дълголетна тирания тези привърженици на тиранията, е съществен. Струва ми се, че отговорът е по-скоро психологически, отколкото политически. При разпадането на Римската империя се оказва, че нейните най-яростни защитници са не императорите и имперската номенклатура, а привилегированите роби. Робите на комунизма бяха далеч по-всестранно и по-безкомпромисно заробени от робите на античен Рим. Освен това те бяха и относително по-многобройни. Такива привилегировани роби бяха милионите държавни служители, които от една страна не чувстваха робството си като такова, а от друга се наслаждаваха на дребните си социални придобивки, които партийно-правителствените номенклатурчици им подхвърляха с престорена щедрост – на трабанта и на панелката си, на първомайския банкет по ведомствена линия, на работническия стол, на профсъюзната почивна станция. Да бъдат купени с тези битовизми, при това на цената на тоталното обезправяване, могат само дребните душици, но не от елитни интелектуалци – от дребни душици се състои всяка нация. Така че ако решим, че скритото, подмолно реанимиране на комунизма е резултат от победата на неунищожимия еснафски манталитет над порива за свобода, няма да сбъркаме. В многобройните исторически двубои еснафът почти винаги е побеждавал социалния романтик. А в редките случаи, когато е надвивал социалният романтик, това невинаги, далеч невинаги е било за добро. Тези, слава Богу малобройни победи най-често са възпламенявали онези изпепеляващи революции, които са удавяли цели народи и поколения в кръв и сълзи. Изхождайки от техните горчиви поуки, блестящият Чоран заяви, че хиляди пъти предпочита корумпирания владетел пред фанатизирания владетел. А фанатизмът е форма на политически идеализъм – идеализъм с обратен знак, но със същата психодинамика. Най-великите злодеи в човешката история като Робеспиер, Сталин, Хитлер, Мао, Пол-Пот и Хомени не бяха сребролюбиви еснафи – пламенни идеалисти бяха. Така че, колкото и да не ми е по сърце, еснафската душевност има едно безценно предимство: тя ни предпазва от екстремизма на политическите, националните и религиозните екстремисти, на които дължим всичкото зло на земята, които и до ден днешен тровят и погубват в името на безпощадната си принципност цивилизацията ни с всичките й християнски добродетели.

След ведомственото си поражение на десети ноември комунизмът не загуби почва и година след година тихомълком се възраждаше за нов живот както чрез все по-настъпателното радикализиране на неокомунистическите политически формации, така и чрез неофициалното, почти задкулисно олевяване на партии, себепрепоръчващи се като консервативни и дори като антикомунистически. Цялото изместване на доминантите в националното ни битие наляво, целият деструктивен процес на рекомунизация и реварваризация стана възможен, само защото се радваше на народната подкрепа – колкото и трудно да ми е да го призная. Споменатите партии и формации са опортюнистични по природа, те живеят от гражданския ресурс на нацията, нагласят се и се пренагласят спрямо него, следвайки гъвкаво обществените настроения – ако тези настроения бяха антикомунистически, антикомунистическо щеше да бъде и политическото поведение на водещите ни партии.

Има и нещо друго, което аз заявих веднага след детронирането на Тодор Живков и компания: с видимия комунизъм, с неговите външни прояви и форми, със структурите и атрибутите му демокрацията ни ще се справи несъмнено – колкото и неопитна да е. Как обаче ще изкореним невидимия комунизъм от нас самите, как ще го изтръгнем от собствената си душевност, акълът ми не стига. Последното наистина се оказа най-трудно. А е трудно, защото, превърне ли се веднъж по стечение на външни и обективни, независещи от теб обстоятелства в твое дългосрочно местожителство, и най-отвратителната, и най-ненавистната обществено-политическа система поражда, изгражда и укрепва в теб стереотипи, вън от които ти си безпомощен, нежизнеспособен, обречен. Най-непобедим враг на всяка промяна е навикът, а нивиците, култивирани от комунизма, се вкоравяваха от поколение на поколение. Така, осакатени от диктатурата, и гражданите на Народната Република не умееха да плуват в демократични води, нямаха опитността да се справят с новите и непознати предизвикателства, пред които новият им живот ги изправи беззащитни и сами, предоставяли десетилетия наред всички лични морални решения в ръцете на тоталитарните си робовладелци, превърнали петилетка след петилетка автобиографиите си в биография на властта, те не бяха в състояние да понесат онази нелека отговорност, без която всяка свобода се превръща в мистификация.

Моралната и социална безпомощност на нашего брата след прехода към демокрация, дезориентираността и резигнацията му в новите условия имат свой аналог в историята на Съединените щати. Когато през втората половина на ХІХ в. под натиска на Севера робството в цялата страна е отменено, новоосвободените роби на Юга изведнъж са се почувствали никому ненужни – и дори себененужни. Така те обикалят като муха без глава дни, седмици и месеци наред около плантациите с надеждата довчерашните им плантатори да ги приютят отново, да ги върнат обратно в лоното на старото робство, с което са привикнали, сраснали са се неделимо с него и като свободни граждани не са в състояние да се себесъхранят. Срещу тази ни несъстоятелност са безсилни и най-добронамерените ни европейски партньори – те не могат да бръкнат в мозъците ни и да оперират от наносите на едно минало, което не те са ни причинили. Ще се наложи значи да се справим сами. Или да не се справим – също сами. От двете самоти за предпочитане е първата.

* Анализът е от bulgariaanalytica.org