Беше миролюбива котка, но за миролюбието после - сега за войнолюбието.
Трудно, трудничко се общува с един филм, в който сам си участвал. Дори когато е честна като плътта ти, всяка добра дума съдържа дискретния намек за себеласкателство. Оценявайки по съвест филма на Клаус Дексел като необходим (при това повече на страната ни, отколкото на страната му), като един талантлив и при всички случаи добронамерен филм, аз си давам сметка, че далеч не всеки ще ми повярва.
Съзнавам, че не всеки ще повярва и на Дексел. Човек и на неверие има право - дори гениалният творец ще остави след себе си и неверници. По-важно е друго: и вярата, и неверието да бъдат искрени, а не изиграни - особено когато става дума за една документална творба.
Всеки непредубеден зрител на коментирания филм ще забележи, че, творейки, авторът му не е подходил теологично, сиреч
не е служил на
някаква предварително поставена цел,
към която да нагажда кадрите си, не е подвластен на някаква идеология или конюнктура, на капиталисти и капитали, а само на собствената си съвест.
И така, следвайки неотклонно обстоятелствата, кадър след кадър Дексел си пробива път в тази непроходима материя, търси истината за едно от най-циничните престъпления в цялата ни национална история. Лентата разкрива недвусмислено неговата непреднамереност, предаността му към фактологията - колкото и грозна да е тя. (Фактологията - не предаността.) А за един творец това е качество - както професионално, така и морално.
Когато веднага след премиерата Клаус Дексел ме попита как оценявам филма, аз му казах, че е един изключителен филм, но щеше да ми хареса още повече, ако завършваше с обесването на Голино. Шегата, както винаги, съдържа и искрица истина. Защото ако не в авторството, то поне в съавторството на Голино в престъплението съмнение няма - не по силата на моите сантименти като приятел на убития, а по силата на всички обстоятелства, предхождали, придружили и последвали гибелта на Марков.
От публикацията на Ангелина Петрова обаче изневиделица научаваме, че атентатор на Георги Марков е не онази гъста класово-партийна ненавист, която по ожесточеност не отстъпва на расовата, която свали пиесите му от родните сцени и го прогони от родната земя - атентаторът на Георги Марков е ... котка! Тази злосторница би могла да бъде само домашният любимец Дейзи - други котки не навестяваха лондонския му дом. Та и в защита на благородната Дейзи пиша аз тези неуравновесени редове - познавам я лично и й дължа тази чест.
Квинтилиан установи, че
между злословещ и злосторник разликата е само в конкретния случай
Ако все пак съм благодарен на този конкретен случай, то е, защото той великодушно остави г-жа Петрова в многочисления лагер на злословещите, а не я прехвърли в другия, в малобройния лагер на оперативните убийци.
Цял свят видя и по страниците както на най-престижните, така и на най-популярните печатни издания, и по киноекраните, и по телевизионните хроники извадената от плътта на Георги Марков отровна микросачма, а г-жа Петрова котка видяла. Права е, права е Вечната книга: едно гледа човек, а друго вижда.
И Хамлет е прав: дори да си непорочен като леда и чист като снега, пак няма да бъдеш пощаден от клеветата.
Кой е Хамлет и кой Яго в този шекспировски сюжет, нека всеки сам прецени - на мен ми е дори обидно да обсъждам криминологията на случая Марков. Не защото не ми достигат доказателства, а напротив: защото и най-неоспоримите, и най-флагрантните доказателства са
безпомощни пред идеологическата заслепеност
Неслучайно открай време богинята на клеветата Фама е изобразявана с хиляди очи, които всичко виждат - дори и несъществуващото. И с хиляди гласове, които всичко съобщават - дори и небивалото. Ето защо, наплашен от тези многобройни очи и гласове, ще се опитам да говоря не в детайл, а по принцип.

В юридическата практика има един непоклатим античен, унаследен още от римското право принцип: в подхода към всяко неразкрито престъпление първият, изходният въпрос, от който всеки непреднамерен следовател трябва да тръгне, е на кого служи, кого обслужва резултатът от извършеното злодеяние? И така, кой имаше интерес Марков да не е между живите: котката Дейзи или разобличаваната от него еднолична комунистическа олигархия в отечеството любезно? А може би Свободният свят, който му даде политическо убежище?
Но нали, въпреки всичките си резерви към консумативната стихия, тъкмо демократичните принципи на Запада, тъкмо неговите граждански и духовни ценности бранеше в есетата и репортажите си Георги! Бранеше ги не от котката Дейзи, а от една демонична еднопартийна власт, която превърна за цели поколения страната ни в духовна пустиня. От Изтока в Запада емигрира Марков - не в обратната посока. А че Държавна сигурност е способна на подобни престъпления, за нас, изгнаниците от най-добрия от световете, съмнение нямаше.
За да бъде убит
на родна земя,
цели 4 години преди атентата срещу Марков от Дания бе отвлечен българският политически емигрант Борис Илиев Арсов. Тогава в. "Отечествен фронт" писа: "Своевременната намеса на органите на Държавна сигурност слага край на тази (на Арсов - б. а.) дейност. Ръката на справедливостта винаги е била по-дълга от краката на предателството".
По същото време, гордо отчитайки, че Арсов е "обезвреден", в. "Народна младеж" предупреждава: "Същата участ очаква всеки, който е забравил великата стойност на понятието родина и се е посветил на цели, отдавна изхвърлени от историята на политическото бунище". Угрозата на Партията ръководителка е недвусмислена: всички нас ни очаква същата участ и името на тази участ е смърт - безшумна като словото изписано, като словото изговорено невидима.
Ние си го знаехме, знаеше го и Марков - в западните радиостанции се получаваха и картотекираха всички големи български вестници. И радио "София" слушахме ние с гласа на министъра на вътрешните работи Димитър Стоянов: "Нашите врагове никъде не могат да намерят избавление от нашата ръка. Ние не знаем граници. (Явно не само географски, а и морални - б. а.)
Контрареволюцията трябва да знае, че за нея никъде няма сигурно убежище". Като контрареволюционер и еволюционист по убеждение Георги съзнаваше безпогрешно откъде идва опасността - фактът, че потърси защита от британските, от американските и от западногерманските служби за сигурност срещу агентурата на Държавна сигурност, а не обратното, говори сам по себе си.
Пък и
рискувайки сам да се превърне в мишена на комунистическия терор,
безценният ни общ приятел Тончо Жечев предупреди чрез моя колета в РСЕ Христо Огнянов Георги за грозящия го атентат. На базата на това обстоятелство клеветата срещу котката Дейзи прераства в клевета и срещу Тончо Жечев.
Знаеше, чувстваше, виждаше и наяве, и насън Георги, че към неговата личност, към неговия адрес, към неговата плът се е запътила от София за Лондон, от белокаменните амбразури на ул. "6-ти септември" (на този адрес се намира Министерството на вътрешните работи - бел. ред.) към живописната къщица на 23 Lynette avenue смъртта. И въпреки това вървеше своя литературен и своя граждански път
с предаността и
чистотата на апостол
Негова безценна заслуга бе, че не позволи ожесточението на палачите му да отрови и неговата благородна душа, че не отвърна на тяхното зло със свое зло, че не превърна тяхната човеконенавист в свой манталитет, в свой поведенчески модел, че остана встрани от злото, с което бе заредена епохата ни.
Като писател аз би трябвало да защитя и художественото дело на Георги, който за г-жа Петрова е пишман литератор, съчетан от бездарие и амбициозност. Както заявих и във филма, ако свободата на Дон Кихот битуваше на върха на копието му, свободата на донкихотовеца Георги Марков вибрираше на върха на перото му. Погледнато метафорично, неговият убиец е неговият талант, подобавaщо оценен и от атентаторите му.
Но да броя и изброявам спечелените от него родни и международни литературни награди, да тръгна да браня литературно Марков от одумките на литературно убоги люде, значи да го подценя. Не моята възхита - неговото творческо наследство е най-убедителният му апологет.
Някога писах, че рано или късно времето ще възстанови статуквото, че един бъдещ ден нашите още неродени внуци
ще изучават в
читанките си Марков
така, както децата ни изучават днес Ботев и Вазов. Именно Ботев и Вазов - ни по-малко, ни повече.
Всъщност разликата между коментиращата г-жа Петрова и коментирания от нея Марков е разликата между Моцарт и Салиери, видени като метафора - не непременно и като историческа действителност. А срещу това съдбовно разминаване аз нищо не мога да сторя - колкото и да ми се иска. И това ми не можене ме прави зъл и гневен.
Това не е християнско, но е човешко. Едно е сигурно: ако физическите убийци нямаха подръка журналистическата апологетика на службаши като г-жа Петрова, нямаше и тях да ги има.
Равносметката е ясна като ден: Георги бе убит заради задочните репортажи, които бяха излъчени до един по моята програма "Контакти". Да не го защитя днес срещу злостното оклеветяване, значи да се превърна в негов морален съубиец.
Ще приключа с един личен граждански и журналистически спомен за г-жа Петрова. Преди петнайсетина години тя ме покани на интервю по случая "Марков" в кабинета си във в. "24 часа". Съгласих се, но понеже бях чел нечистите й писания в "Поглед" по темата, взех си касетофон, за да запиша разговора ни - за всеки случай. Интервюиращата прие касетофона, проведе интервюто, но така и не го публикува. Тогава реших, че вероятно е по технически някакви причини. Сега се позамислих.
И за да не се превърне и моят текст в страхливо бягство от дългогодишния въпрос, защо убиецът на Георги не е отчетливо идентифициран, разобличен и изправен на подсъдимата скамейка, ето отговорът ми: вината не е в Дексел - Дексел не е полицай. И тежко и горко на онова кино, чиито режисьори се превърнат в полицаи - този филм вече сме го гледали,
дано не го гледаме
отново и в бъдеще
Отговорът ми съдържа смъртоносната симбиоза между злонамереността на Изтока и бездушието на Запада, тайното съзаклятие между комунистическите фанатици отсам и меркантилността на кварталните бакали отвъд желязната завеса - търпимостта на демократичните общества към издевателствата на недемократичните носи тежка морална вина.
Тъкмо тази търпимост захрани и комунизма, и нацизма, и всички днешни "изми" и измети. Големите исторически престъпления (а убийството на Марков е несъмнено престъпление историческо) - учи Музил - са ставали не толкова, защото са били желани, а защото са били търпени. Съзнавам, че с тия си приказки си навличам гнева и на едните, и на другите - надявам се обаче, че чрез тях ще си остана себесъщ и ще си стана по-себепоносим.
Г-жа Петрова говори за писателя така, като че ли със силата на преобразяващото си художествено слово Георги се бе изправил - беззащитен и сам - не срещу една властолюбива империя на лъжата и злото, заплашваща да изпепели цялата цивилизация, а срещу Световния съюз на домашните котки-човекоубийци. Някога (пък и не чак толкова някога) един гениален германски писател призна, че колкото повече опознава хората, толкова повече обиква животните. Сигурно хора като убийците е имал предвид нобелистът - не като убитите. В морална защита на котката Дейзи.