Господството на аржентинеца и Кристиано Роналдо във футбола е като диктатурата на тримата големи в тениса, но “всеки сам си преценя”

В понеделник, 27 февруари, имах честта и удоволствието да присъствам на връчването на годишните награди на ФИФА The Best. Те са за най-добрите футболист, вратар, треньор и отбори в двата пола.

Разбира се, спечелиха Лео Меси и останалите аржентинци, включително и публиката, която бе наградена заради подкрепата на световното в Катар.

Никой не остана изненадан, ясно беше кои ще са лауреатите, което отново постави на дневен ред въпроса дали изобщо има смисъл от подобни анкети.

Еднозначно - има. Всяко събитие, което е свързано с футбола и е отразено в медиите, има смисъл.

Смисълът можеше да се види елементарно на парижката улица “Фобур сен Оноре”, където покрай оградите се натрупаха стотици фенове с едничката надежда да зърнат Меси, Мбапе или още някой от любимците си.

Логиката е елементарна. Има звезди - има поклонници. Има поклонници - има деца, които искат да тренират футбол. Има деца, които искат да тренират футбол - има звезди. И кръговратът тръгва отначало.

Казвам това заради напъните на някои пишман запалянковци в България, сред които и медийни такива, че тази година не е трябвало да има гласуване за футболист на годината в България. Толкова ни било слабо първенството, че не си заслужавало. Пълни глупости. Винаги има смисъл заради посочения по-горе кръговрат. Да, през ХХI век след падането на комунизма гледаме 30 международни мача седмично, а не два годишно, както преди 1990 г. Но съвсем друго си е децата да си представят, че са Стоичков, Пенев, Костадинов, Михайлов, Лечков, Бербатов, Стилиян и Мартин Петров, отколкото Меси, Роналдо или даже Мбапе.

В тази връзка на наградите The Best в Париж, където, както споменах, наградиха Меси, се получи перфектното предаване на щафетата между двама от най-великите футболисти на всички времена. В началото на церемонията беше почетен Пеле - единственият футболист, който три пъти е бил световен шампион, първият, който е бил коронясан приживе за крал в този най-популярен спорт. В края за №1 в света за миналата година бе признат Лионел Меси, който със спечелената през декември световна титла с Аржентина вече няма какво повече да спечели. Има си всичко.

Аз не съм гледал Пеле на живо в игра. Чел съм за него (примерно в прекрасната книга на руснака Игор Фесуненко “Пеле, Гаринча, футболът”), виждал съм го в архивни кадри, слушал съм от по-възрастни любители на футбола. Но моето поколение имаше други кумири. И признавам, без да съм вярващ, че благодаря на Господ, че живях по времето, когато играеха, при това едновременно, Лионел Меси и Кристиано Роналдо.

Двамата са изключително различни. На Меси талантът му е колкото за поне трима, португалецът се изгради сам от футболист от световна класа до феномен във всяко едно отношение. Всеки от тях двамата е достоен да е новият Крал на футбола, но идва ново поколение запалянковци, фенове, както е модерно сега да се казва. С тях идват Килиан Мбапе, Ерлинг Холанд, Джуд Белингам и хиляди знайни и незнайни играчи, всеки от които води след себе си своята армия от поклонници. Всеки от тези поклонници ще има своя собствен Крал на футбола, който няма да е Пеле. На това му казват диалектика.