След 1944 г. искали от актрисата да се откаже от родителите си. Тя отказва да подпише

Първия път вървях 50 км пеш, за да я видя в Нова Загора

Понякога в живота на човека се случват неочаквани неща. Мисля, че беше 1956 или 1957 г. Тогава Народният театър бе на турне и в Нова Загора гостува с пиесата на Яворов "В полите на Витоша". Главните роли изпълняваха Славка Славова – Мила, и Любомир Кабакчиев – Христофоров. Нашето село отстои на около 25 км от Нова Загора.

Тогава нямаше никакви превозни средства. Станах рано и още преди обед се озовах в читалището "Сава Силов", в чийто салон щеше да се играе пиесата. Билетите свършили. Въртях, суках - до вечерта не можах да се снабдя с билет. Представлението всеки момент ще започне.

Молех се на билетопродавачката

Обяснявах й, че съм отмахал 50 км пеш, за да гледам постановката, че откакто от Семинарията са ни завели в Народния театър, не съм пропуснал нито една постановка и т.н. Какъв е бил тонът ми, не знам, но чувам едно гласче: "Само за един такъв зрител си заслужава да играем! Любо, дай да намерим един пропуск за много близък мой човек". След малко се приближи до мен: "Вие сте семинарист! Заповядайте". Подаде ми пропуск. Бе за първия ред по средата. Така се запознахме.

Минаха години. В София съм по работа. Засилил съм се. Насреща ми ситни Славка Славова. Спрях се и поздравих с поклон. Тя също се спря.

"Не бяхте ли младежът от Нова Загора?" Кимнах. "Имате ли малко време да си побъбрим?" Уединихме се в кафене "България". Задаваше ми много въпроси. Разказах й, че баща ми е православен селски свещеник, осъждан на 1 година затвор от Народния съд. Обявен е за народен враг и това ме следва навсякъде.

Излях душата си

и как 7 момчета и едно момиче са ни карали да подписваме декларации, че се отказваме от родителите си. Как другите са подписали – само аз не съм подписал. Като разказвах, понякога тя потрепваше и бе готова да подскочи. Прекъсваше ме и разказваше почти същите неща за себе си. Душа неспокойна, импулсивна.

Тя откровено сподели, че нейният баща бил обявен за народен враг, защото следвал инженерство в Германия, а тя имала вина, защото учила и завършила немско училище. Тя всъщност казваше не немско училище, а Дойче Шуле.

Разказах как баща ми чака вън и аз с глава му казвам, че съм отказал да подпиша, а той почти плачешком изрече: "Що бе, синко, що бе чедо, що си убиваш бъдещето?" Подава ми една декларация да подпиша, че се отказвам от него, и да я пратим в "Държавен вестник". "Аз ще се откажа от теб, но не е същото! Ти трябва да се откажеш от меня!"

Нейният баща постъпил по същия начин и й казал почти същите думи.

Проследявахме реакциите, постъпките и думите на родителите си. Оказа се, че един селски свещеник и един софийски интелектуалец са реагирали и действали по един и същи начин да осигурят висше образование на децата си. Това, което й разказах с подробности, не съм казвал на никого другиго – ни на жена си, ни на сестрите си, ни на никого от приятелите си.

Защо се изповядах пред нея – не знам. Но тя направи същото пред мен. Обсъждахме и въпроса, че комунисти са ни пречили, но и комунисти са ни помогнали. Също така, че в работата сме ценени. Само че дойде ли работата за нещо по-голямо, дамгата влиза в сила, т.е. ние сме деца на народни врагове.

Третия път се срещнахме в Казанлък. Годината, датата и месеца не помня. Беше, когато синът на Хайтов бе ученик в казанлъшката художествена гимназия. Него ден Хайтов имаше среща с читателите си. Славка Славова пък гостуваше с рецитала си по разкази на Горки. Тя бе в стихията си. Една ръка нагоре, другата надолу, с поглед към небето, готова да хвръкне.

В тоя момент се раздава силен гърмеж някъде в сградата.

Славова потръпва като врабче,

спира за момент, потръсва с глава и пак продължава. Нов гърмеж. Хайтов хуква по стъпалата нагоре. Оказва се, че художникът на театъра Георги Емануилов от капандурата на тавана стрелял по врабчета ли, по гургулици ли, по гълъби ли – не знам.

Вечерта прием в Крънското ханче. На масата от юг първият секретар на БКП в Казанлък Петко Влаев, до него Хайтов, на северната отговорникът по културата Г. Стоилов, а до него Славка Славова. Пет-шест човека от културните дейци на Казанлък. Славова ме покани да седна до нея. В непринуден разговор много въпроси задавахме на Хайтов. Между другото и ще прочетем ли от него нови разкази от типа на "Шумки от габър" и "Диви разкази".

Хайтов отговори, че сега е на друга вълна

Сега пише сценарии. Допълни още, че за един разказ, колкото и хубав да е, се плаща 50 - 60 лв., а за един сценарий 20 000 - 40 000 лв. Изказа възхищението си от доклада на Георги Стойчев. Каза, че досега никой не е правил такъв точен и достоверен анализ на творчеството му.

Вечерята – скара. На някои от нас не ни хареса гарнитурата и пратихме един да прескочи оградата, да наскубе зелен лук от градината на ТКЗС – Крън. Разбира се, това ставаше тайно. По едно време Славова взе да души и казва: "Замириса ми на нещо народно". Питам: "Много ли обичате лук?" Отговаря: "Обожавам го". Тя твърде често употребяваше думата обожавам.

Разбира се, има много неща за споделяне, за които сме говорили, но смятам, че засега това е достатъчно.