В късното лято на 90-та година за пръв път ходих с кола в Гърция. По работа. Дострояваха "национален път №1" Атина-Солун. Хубави къщи, усмихнати хора, подредени заведения, в кафенетата старци играят табла, по строежите и полето работят младежи, в крайпътните заведения евтина храна, чисти тоалетни. Преди Атина, на десетки километри, магистралата осветена. Светят лампи! Осветени и всички кръстовища. Селищата също.

Бях впечатлен от осветлението на пътища и кръстовища. Никакво селище няма, няма къща, а осветено! Другото, което ме впечатли беше, че докато пътувахме по пътя, можех да пиша без проблеми. Пътят значи равен.

През нощта излязохме от Гърция и влязохме у нас.

Тъмница. Колата тръска от дупки, а където е без дупки се тресе. В селищата пусто и тъмно, къщите сиви. Неприветливо.

Казах на Диан, който шофираше: "Да знаеш, че до две години и тук ще бъде като в Гърция, а после ще ни гледат номера на фланелката! Българинът се нуждае от свобода, за да се развихри!"

Тъй!

Помниш ли, Диане?

От фейсбук