Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Свободата, която завинаги остана отсреща

Отсреща беше всичко. Отсреща беше свободата. В лещака отсреща сформираха банди и се стреляхме с лъкове и прашки. А аз насъсквах срещу противниците моето куче „Стрелка“… Отсреща беше игрището, откъдето баща ми ме прибираше, за да уча, а после ме изпитваха и получавах шестица по история. Отсреща беше „Параходът“ – тогава не знаех, че е дарен от Пенчо Семов. Може би защото хората се страхува-ха да споменават името му. Защото който го споменеше, го правеше с добро. А по онова време Пенчо Семов не можеше да бъде добър. Аз ядях от чиния, от чието дъно надничаше един мустакат чичко – когато в чинията имаше чай. Ако имаше супа бързах да я изям, за да видя чичкото на дъното. Всичко, свързано със свободата, бе отсреща... И Пенчо Семов – отсреща, на дъното на чинията... Сигурно заради това се научих да ям бързо и този вреден навик ми е останал оттогава. Отсреща, над „Парахода“ беше „Киселчова могила“… Ходех сам до нея, защото ме привличаше една дупка в скалата, образуваща върха на могилата. С децата си разправяхме чудесии за тази дупка и чак сега разбирам каква фантазия са имали родителите ни. На Гошо Голяка са му казвали, че от-там излиза змеят, на Петьо Рачовичиния (баба му я нарича-ха Рачовица по мъж, но той отдавна бе починал и аз така и не научих нито нейното име, нито името на баба Василица, също получила прозвището от мъжа си), та на Петьо му бяха казвали, че там се криела баба Яга, на Иван Йонков не си спомням какво му бяха казвали за дупката, но всички се страхуваха да отидат до там. И аз го правех сам, защото мене не ме плашеха с нищо. Най-много да ми кажат, че ще дойде баба Петковица да ме вземе с торбата, за да ме замени с ракия. Баба Петковица бе жена на дядо Петко, който пък бе брат на баба ми. Едно зимно утро баба Петковица я намери-ха в снега, прегърнала шишенцето с ракия, за да не замръзне. Шишенцето да не замръзне, тя беше замръзнала. И понеже нямаше с какво да ме уплашат, аз предприемах проучвателни експедиции до тази дупка, като си представях как сега оттам ще излезе мечка и тя задължително ще е стръвница. Вечер тези представи водеха до нощни напикавания и мама ме водеше при една съседка да ми лее куршум. И от дъното на съдината ме гледаха всичко, с каквото си представях през деня, че се боря. После мама си обясняваше тези страхове не с фантазията ми, а с Мачока, който бе по-голям от нас с Джоната, Гошо Голяка и Иван Йонков и това му позволяваше да ни плаши всичките. Отсреща беше и банята. Не съвсем банята, а котелното на стъкларския завод „Коста Сто-ев“, който произвеждаше топчета. А децата много обичат да си играят със стъклени топчета. И аз обичах да си играя със стъклени топчета до момента, в който разбрах, че баща ми е най-точния мерач. И това ме отказа от тази игра. Пък и да се целиш с енгерите трябваше да можеш да стоиш клекнал, а баща ми дори не му правеше впечатление тази поза, защото беше електроженист и можеше да клечи с часове. Не играех и футбол, защото отсреща имаше и квартално игрище и веднъж видях как баща ми вкара два гола във вратата на противника. Защо трябваше да го срамя пред хората – та аз не можех нито да тичам, нито да ритам. Бях твърде пълничък и можеха да ме сбъркат с топката, защото моето ходене си бе един вид търкаляне. Отсреща беше всичко. Беше свободата, бяха ските, беше игрището, беше тайнствената дупка на „Киселчова могила“, беше „Параходът“, превърнат в болница за туберкулозно болни… Разбира се, с отсреща ни делеше река-та, в която имаше мряна и кефал. Циганки имаше на „Присовски дол“. Веднъж хванах на „Заешкия вир“ четиридесет и осем циганки и мама сготви най-вкусната рибена чорба, коя-то съм ял в живота си. Отсам реката обаче бе котелното на „Коста Стоев“, което ние бяхме превърнали в домашна баня… Бащите в „Дядо Дянко“ не ходеха с децата си на баня. Сигурно заради това никога не бях виждал баща ми гол. Или къпан. Вероятно се е къпал, но не съм чувал нито мама, нито баба да му честитят банята, а по онова време къпането беше събитие и се честитеше. Сега си честитим яденето… С хигиената се занимаваха майките. За целта от града идваше стринка и тримата прескачахме през оградата на цех „Коста Стоев“… За да отидем „отсреща на баня“… Влизахме в котелното, където огнярите играеха карти. Петият, който записва-ше игрите от време на време ставаше, бъркаше в котела с лопатата, вадеше сгурия оттам, пълнеше една количка и я изкарваше на табана отпред. Изсипваше я и бързаше да се прибере, защото другите го викаха и му се караха, защото само той можел да си различи почерка и знаеше как върви играта в цифри и сантиметри. Когато обявяваха в 15.00 часа всеки ден нивото на река Дунав в сантиметри, винаги съм си го представял него как чете от листчето и обяснява нивото на река Дунав. Влизахме с мама и със стринка в банята, мама ме събличаше, после те се събличаха и започваха мъчения-та. Първо водата беше мокра, второ не бях чувал баща ми да се къпе, значи така трябваше, трето – сапунът, който бе домашно приготвен от прасето, което ме бе гонило да ме яде и едвам ме спасиха – много лютеше. Лют червен пипер ли му слагат за подправка на сапуна, черен ли – така и още не мога да разбера. Ама, много лютеше. Когато мъките с мен свършваха, мама и стринка ме пускаха навън да си отмъщавам за мъките. Понякога зървах как през прозорчето надничат някои от огнярите, ама на мен не ми правеше впечатление. Пък те и не гледаха мен, гледаха стринка… Може и мама да са гледали, ама тя си беше моята майка и не допусках такова нещо тогава. Обличаха ме пак двете, едната отваряше вратата, а другата надничаше, да не би някой да ги види. И ме пускаха навън да си отмъщавам. И аз отивах при огнярите, които винаги ме питаха едно и също нещо, аз отговарях по един и същи начин защото знаех, че това е моето отмъщение. Огнярите ме питаха коя от двете… Както и да е – всички са ви питали и всички сме отговаряли. Но никой не си признава… Сигурно заради този отговор после стринка петдесет години не ми говореше, защото нито един път не похвалих нейните достойнства… Нито един път. И защо ме питаха огнярите, като аз по очите им познавах кой е гледал през прозорчето. И се чудех защо мен питат, като те са видели това, което са искали да видят… Баща ми питаше отсреща ли сме били, после се навеждаше и подушваше косата на мама, а после си лягаха двамата… И не му ли лютеше мама, като знам как на мен ми люти този сапун… Отсреща… И сега, където и да се намирам, свободата е отсреща. Винаги отсреща. Но тогава ходех до там, сега не мога… Ами, това е…