При народ от русофили и лидери първи натовци, спасението е в двусмислието

Преди десетина години все още се приемаше наивно, че датата 9 май, денят на победата над хитлеризма, е безспорен празник за всички народи. Даже и за немците, тъй като те са втората най-пострадала от Хитлер държава след СССР.

Е, немците сигурно са на особено мнение. Но какво да кажем за французите? Или англичаните? Хитлер гарантирано щеше да прегази и Албиона, ако не се бе заел първо със СССР.

Днес обаче имаме пълен обрат –

9 май е вече антипразник на поробването ни

от Кремъл

От Брюксел дойде заповед по гарнизона никой лидер да не ходи на Червения площад. Даже сръбският президент Вучич, който обеща да отиде, успя да се разболее стратегически.

На трибуната освен Путин ще бъдат лидерите на Китай, Северна Корея, Иран и други прогресивни държави, които не са воювали срещу Хитлер, но затова пък подкрепят Червената армия. Има една любопитна загадка – дали самият мавзолей “Ленин” ще бъде загърнат с платнище, както през последните години, или ще бъде оставен открит?

Това би било дълбоко символичен жест, който ще говори много за намеренията на Русия каква да бъде оттук нататък. При Елцин този мавзолей за малко да го взривят и да разграбят скъпия мрамор за вили, но Путин реши да го поотложи, не се знае дали няма пак да потрябва.

Ако и у нас някого избива на празнуване, има лек –

на същата дата е Денят на Европа

Вземате едно синьо флагче със звезден кръг и излизате да крачите от съборения мавзолей до съборения паметник на съветската армия, известен още като МОЧА. Чудя се как Альоша в Пловдив стои още, от неговите камъни стават поне две солидни къщи.

За руснаците тези промени бяха трагични и мъчителни, но за нас тук те са едно лековато битие.

Ние сме като котката на Шрьодингер –

хем сме натовци, хем сме още в съветския соц. Двусмислието е нашата стихия.

За разлика от прословутата котка и в двете си състояния сме от живи по-живи. Ако ще ходим на деветомайски парад по жълтите павета, то правилният костюм е следният - в едната ръка вземате синьото евронатовско флагче, в другата – съветското, а в задното отверстие – българския трикольор. Да не забравяме, че съветското знаме включва и Украйна, така че то е може би политически коректно.

Ние не сме еднопистов народ,

който не може да ходи и да дъвче дъвка едновременно. Въпреки че поне 70 на сто от населението са русофили, елитът ни е правилно ориентиран. Той се състои от перфектни евроатлантици, които винаги първи целуват ръка на Фон дер Лайен и Кая Калас, докато селяндури като Орбан и Фицо се дърпат, гледат на двете войнствени дами нахмурено и нещо се опитват да спорят. Но когато българският политик се върне у дома, в неформална обстановка и не дай си Боже може да свири на китара, веднага започва да пее частушки:

“Колхозный сторож 

Иван Кузьмич

Во имя мира

Пропил “Москвич”.

Попадне ли в Брюксел – Бой до пълна победа! Героям слава! Ура!

Върне ли се сред народа – мирът е висша ценност!

Това двуединство на противоположностите вероятно идва от националната ни съдба, защото вече няколко империи са ни подмятали помежду си и патриотът трябва да се нагажда, няма друг избор.

Да вземем Великата война - в нея

България постига своя диалектически

шедьовър

През цялото време тя хем членува в Тристранния пакт, хем не воюва с Москва и дори запазва дипломатическите отношения. Хем въдворява съседските евреи и ги праща в концлагерите, хем нашите си евреи спасява.

И когато на 5 септември 1944 г. самата Москва ни обявява война, ние веднага се присъединяваме към нея и изпращаме 110-хилядна войска, която проявява чудеса от храброст срещу своите вчерашни братя по оръжие.

Така че на страната на Оста сме много по-дълго, но пасивно и мързеливо. А на страната на Съюзниците – кратко, но интензивно и самоотвержено. В първия етап не даваме никакви жертви, но във втория – някъде между 12 и 30 хиляди в зависимост от политическите възгледи.

Такива сме ние, постоянно си сменяме принципите. Затова ми става весело като видя как някой верен другар от миналото се прави на антируски душманин по телевизиите. Кълне се, ризи къса, но

натовският

екстремизъм му

отива като на

прасе червило

На някои от тези умни глави бащите бяха в ЦК на БКП преди 9-и, други самите те се бяха устремили към ЦК, а най-ентусиазираните бяха женени за съветски другарки. Тогава бяха еднопистово верни на каузата, сега са пак верни, но на обратната кауза. Как да не им се радва човек?

Те се правят на таралежи, но всъщност са лисици. Тази алегория тръгва от древния гръцки поет Архилох, който е известен с една единствена фраза: "Лисицата знае множество дребни неща, ала таралежът знае едно голямо". Какво е искал да каже поетът – не се знае, защото останалото е изчезнало. Но в миналия век британският философ от руско-еврейски произход Исая Бърлин пише едно много влиятелно есе, наречено "Таралежът и лисицата", в което развива тезата, че Лев Толстой е лисица, която се прави на таралеж, докато австро-британският философ Лудвиг Витгенщайн е таралеж, който се прави на лисица.

След това знаменито есе стотици умни глави започват да сравняват известните хора и техните дела с тези две горски животни. Аз например

веднага бих сравнил Борис Трети с лисицата,

още повече, че той е имал такова прозвище. Как е успял хем да се прави на приятел на Хитлер, хем да запази дипломатическите връзки със Сталин и да опази България от пряко участие във войната? Румънци, унгарци, дори бандеровските украинци се бият срещу Русия при Сталинград, само българи – не, макар че мераклии имало. Това сигурно е изисквало сериозни маневри, увъртане и постоянно замитане на следите и огромно количество "стратегическа двусмисленост", както обичат да казват американските геополитици (strategic ambiguity). Жалко, че не е доживял до 9 септември. Дали би се оставил да го застрелят като брат си?

Днес виждаме същите качества у Тръмп. На пръв поглед той се е наежил като таралеж, но изпод наметката от бодила се върти една оранжева опашка. В посланията си към Путин той се възхищава от великия героизъм на руския народ, от великата руска култура, но в същото време американските офицери продължават да насочват украинските ракети от Космоса, а хамърсите и пейтриътите си пристигат както винаги. Хем воюва срещу Русия, хем успя да се позиционира като посредник и медиатор. Засега постигна много – Европа се нагърби да поеме разноските.

Сега всички очакват дали ще изпрати някого на трибуната пред Кремъл на 9 май и кой ще е той. До онзи ден се намекваше за държавния секретар Марко Рубио, но това май се размина. Или може би ще прати сина си Ерик, щерката Ивана? Струва си, само за да чуя как ще го обясни българският грантоед.