Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Студенти обстрелват Фердинанд със снежни топки на откриването на Народния театър Въпреки опасенията, че сградата е копие на театъра в Загреб, нямало достатъчно експерти, които да проучат дали това е така.

Обиден, той закрива Софийския университет и уволнява професорите и преподавателите

Тази случка е началото на края за княза, който завинаги се отдалечава от елита и от обществото

Потресен, Иван Вазов призовава царя да сплоти хората, а не да ги разединява

Cградата на Народния театър не е просто една от архитектурните емблеми на София, а сякаш събира в себе си историята на града и се превръща в някакво особено огледало на случващото се през годините. Откриването й на 3 януари 1907 година се превръща в голямо събитие за цялата държава, но именно то по неописуем начин разделя обществото.

Решено е за тържественото откриване да бъдат изпратени покани на 900 души и точно те ще станат ябълката на раздора. Списъкът е прегледан лично от княз Фердинанд, а неговите корекции разпалват ураган от емоции.

Царят решава да покани единствено политическия елит, както и представители на висшето общество. За разлика от тях много интелектуалци, които преди това пламенно са защитавали идеята за построяването на храма на Мелпомена, нямат достъп на събитието. Историци свидетелстват, че князът лично е канил избрани хора и демонстративно е изразил отношението си, че “обикновени” писатели, преподаватели, професори нямат място там. Това така разгневява цялата университетска общност, че започват своеобразни акции на студентите, за да се застъпят за своите преподаватели.

Както по-късно пише Божидар Здравков, който тогава е студент, напрежението се нагнетява и от факта, че цяла една гилдия е пренебрегната.

“Засегна ни пренебрежението

на комитета към професорите и писателите - културни труженици, чието място е тук, - на които се дадоха задни места, а някои не бяха поканени, на поручици от Софийския гарнизон - по 4 билета на офицерите от всеки полк. На хора, които това тържество най-малко засяга, се дадоха толкова места, и то в първите редове.”

Затова обидените през целия ден на голямото събитие провеждат няколко шествия из централните площади. Самото откриване се явява катализатор на отношението на народа към цялостната политика и поведение на княза.

Множество млади хора се събират пред новооткритата сграда. Ситуацията ескалира около 21 ч. вечерта, когато каляската му вече приближава до Народния театър. Тогава младежите започват масов обстрел със снежни топки по кортежа на монарха. Нещо немислимо до този момент. Никой не си е позволявал подобна дързост. Налага се охраната да промени предварително уточнения маршрут, за да доближи каляската максимално близо до входа и да “евакуира” княза в театъра. Самият той, въпреки че се слави като умерен и хладнокръвен държавник, е наистина разярен от нечуваната дързост на студентите и младежите. Затова ощe нa cлeдвaщия дeн – 4 януaри – Миниcтeрcкият cъвeт приeмa Укaз №2, кoйтo нa пo-cлeдвaщия дeн излизa в “Държaвeн вecтник”. Той пocтaнoвявa дa ce зaкриe Унивeрcитeтът зa cрoк от 6 мeceцa и

“дa ce увoлнят вcички прoфecoри, кaтo и дoцeнтитe, и лeктoритe”

Потресен от решението на МС, тогавашният министър на просветата проф. Иван Шишманов прави всичко възможно да отмени указа, но така и не успява и подава оставка.

“Един млад народ има нужда от облагородяващото въздействие на сцената - казва Иван Шишманов на откриването и това са последните му думи на този пост. - Усещайте се не само жреци на изкуството, но и обществени възпитатели. Великолепната сграда не е още театър. Тя ще стане, когато бъде одухотворена от играта на актьора.”

Случката остава в историята като Университетската криза oт 1907 г. Тя

има своя предистория,

а откриването на Народния театър се превръща в повратна точка за отношението на младите хора към управлението на Фердинанд. Така от cъздaвaнeтo cи прeз 1888-а дo 1908 г. Нaрoднoтo cъбрaниe и рaзличнитe пeчaтни издaния често ще повдигат темата “заради кaквo” в страната има висше училище? Дали няма да бъде по-евтино и безопасно зa държaвaтa да изпрaщa необходимите й бъдещи специалисти да се обучават в cтрaнcтвo?

Въпреки че от 29 март 1900 г. “…aкaдeмичecкиятъ cъвeтъ приe дa ce нaричa зa нaпрeдъ Виcшeтo училищe унивeрcитeтъ, и тo “Унивeрcитeтъ въ Coфия”, това по никакъв начин не спира атаките. Дори сякаш нарочно се създава усещането, че България няма нужда да обучава толкова много хора в различни направления.

Именно тази ситуация обяснява защо решението на Фердинанд е

толкова смело и категорично

То обаче не дава нужния резултат и предизвиква серия от гневни реакции, включително в чуждия печат. Скандалът се развива като снежна топка - репресиите срещу студентите са последвани от масови уволнения на учители заради активната им социална позиция и всичко това подробно е отразено в европейските медии.

Започва да се говори за сформирането на Патриотичен блок от Народната и други опозиционни партии. В защита на уволнените се обявяват влиятелни фигури и интелектуалци като Константин Величков, Иван Вазов, Константин Иречек и др.

След подаването на оставка на министъра на просветата Иван Шишманов на негово място идва Лазар Пяков, малко по-късно заместен от Никола Апостолов. Последният постановява откриването на университета със “съвършено нови преподаватели”. Те всъщност са чужденци, предимно гимназиални учители. Историци подчертават, че това е пагубно за развитието на учебното заведение.

На щат вече има 70 преподаватели, а записалите се студенти са едва 7. Фердинанд дълго не иска да си признае, че е допуснал грешка. Едва когато идва следващото правителство на Демократическата партия, водена от Александър Малинов, то се справя с кризата, като връща старите преподаватели в университета, и постепенно Алма Матер заема своето важно място в живота на страната.

Междувременно Фердинанд е загубил напълно подкрепата на интелектуалците, включително на самия Иван Вазов, който има голям принос за построяването на сградата на Народния театър. Самото й изграждане е истинско предизвикателство. Още през декември 1898 г. с решение на Народното събрание се създава специален фонд за построяването на дом за държавния театър. Шест години по-късно вече са събрани 350 000 лева, но те съвсем не са достатъчно. Необходимата сума е милион и половина български лева. Очевидно е, че без намесата на княза подобни средства няма да може да бъдат събрани, за да започне строежът.

Българската интелигенция продължава години наред горещо да защитава идеята. Писателят Иван Вазов е дълбоко убеден, че “театърът е най-достойният способ, чрез който може да се възпроизведе, изтълкува и проведе в народната среда една патриотическа мисъл и да се възбудят в нея въодушевлението и пламенът на решителността и самопожертването”. Така кръгът около него, ползващ се с доверието на Фердинанд по това време, спомага Народното събрание да вземе решение и с указ на княз Фердинанд І се отчуждава терен на мястото на бившия дъсчен театър “Основа”.

С проекта се захващат известните виенски архитекти Фердинанд Фелнер и Херман Хелмер, които към онзи момент вече са автори на множество театрални сгради във Виена, Одеса, Загреб, Прага, Братислава и други европейски градове.

По време на строежа плахо е повдигнат въпросът, че сградата наподобява прекалено много тази на театъра в Загреб. Някои я наричат

дори негово “копие”

Но по това време авторитетни имена в родната архитектура липсват и никой не се наема да направи проучване и да излезе със становище по темата.

За откриването на новия храм на Мелпомена се подготвят специално написаният от Иван Вазов пролог “Слава на изкуството” и част от историческата драма “Иванко” на Васил Друмев. По същия повод се обявява и конкурс за написване на българска драма и специална увертюра. Конкурсът е спечелен от Антон Страшимиров с комедията “Свекърва” и от Петко Тодоров с драмата “Първите”, а Добри Христов написва “Тържествена увертюра “Ивайло”.

Непосредствено след церемонията заради Университетската криза Иван Вазов остава трайно разочарован от Фердинанд, макар преди това да е смятан за довереник на властта.

Негодуванието на интелектуалния елит се задълбочава още повече със започването на Първата световна война, а политиката на Фердинанд оттук нататък ще се сблъсква с все по-голямо недоволство в обществото.

Запечатано е писмо на Иван Вазов до княза, което достатъчно добре описва настроението сред хората: “Ние се борим за България, за нейната независимост, дори за нейното съществуване. България е най-великото благо. Тя трябва

да стои над всичко

Свещен дълг е на държавния глава да сплоти народните сили. Обединени, цар и народ ще тръгнат из традиционния път близо до братска Русия… Съдбите на България в този час са във ваши ръце. Обединете народните сили и ги поведете със самоотверженост рамо до рамо с потомците на Царя Освободител — за достигане на поставения от него завет. Всякакви други пътища водят към катастрофи, еднакво страшни за народа и короната.”

Няколко исторически книги, анализиращи епохата, стигат до извода, че именно протестът пред Народния театър отдалечава завинаги Фердинанд от обикновените хора и от елита.

“И това ако не е съдба. Там, където душите се сближават, той обърна гръб на народа си”, отбелязва статия в “Енциклопедия България”, описваща събитията през януари 1907 година.