Безобразието с лутащите се пътници по столичното летище не е нещо „типично българско", нито е отражение на – много любим израз на вечните критикари – „нашенската кочина".

Влошаването на обслужването по летищата и отношението на авиопревозвачите е глобално явление и в момента нито една европейска авиокомпания не може да се похвали със симпатично отношение към пасажерите, а летищата на които пътниците стискаме зъби и просто чакаме момента да излетим се увеличават стремително.

Като се замислих, сетих се за десетина летища в различни точки на света, където съм преживяла истински кошмари. Да не говорим, че все повече уж елитни компании, за да спестят от таксата за „ръкав" и паркиране на самолета на терминала, плащат само за автобус. И тези автобуси трябва да се напълнят догоре, независимо в коя класа летиш. Започва се дълго лашкане по летището, завои, спиране, тръгване. После автобусът спира и вратите стоят затворени. В някакъв момент ги отварят и хората се юрват като луди. И говорим за превозвачи от световните алианси.

Процесът на масово унижение на пътниците започна от нискотарифните превозвачи, които минимизираха обслужването и комфорта още от земята и по време на целия полет и отношението се прехвърли като зараза върху редовните компании.

Първото, което редовните направиха, бе да намалят разстоянието между седалките, за да наваксат с още няколко реда. После редовните превозвачи възприеха тактиката на нискотарифните и започнаха да продават бюджетни седалки, като всеки пътуващ плаща за ръчен багаж, за чекиран багаж и накрая само летищата на приземяване са различни. Но пътникът си плаща и за това, естествено.

Стигна се до нова реалност: който иска да пътува без да го унижават е принуден да купи бизнес класа билет и това е особено валидно за дългите дестинации (над 7 часа непрекъснат полет). По летищата по целия свят са обособени коридори за „плащащи" пътници – приоритетно минаване на опашки, приоритетни коридори за ВИП услуги, приоритетно качване на борда, избор на седалка на борда, приоритетно обслужване при отменен полет и т.н. Ако цената на билета е Х, когато платя всичко, което ми трябва за удовлетворителен полет, цената е Х+40%.

От практиката си на пасажер мога да разкажа толкова потресаващи преживявания на чужди летища, някои от които завинаги съм зачеркнала като възможни в бъдеще, че мога да изпиша безспирно няколко страници. Последният ми отвратителен опит бе от Буве, когато служителка на рентгена направи всичко по силите си да накара някой пасажер да я нападне – може би мечтаеше да види как арестуват някого. В истерията си, макар ръчните багажи да бяха минали през скенер, тя проверяваше ръчно, разкъсваше подаръчни опаковки, хвърляше дрехи и чакаше някой да протестира. В крайна сметка в София намерих в багажа си дребни предмети, които не бяха мои – в мятането насам-натам нещо чуждо беше паднало в моя багаж. Тоалетните на това летище бяха нагледно доказателство, че тоалетната на гарата в Лом е нещо класно!

На много летища, след като човек е минал през всички проверки, отива на гейта от който ще излети самолета му, там го пропускат да мине и се оказва "в аквариума" - място от което не може повече да излезе обратно, макар да го дели едно стъкло от основния булевард на летището и където няма тоалетна. Един вид - паднал е в капана, ама като не е попитал може или не може...

От държава до държава, от летище до летище, от автобус до автобус, който отвежда пътниците, се случват безумия и е почти чудо нито една голяма простотия да не стане, докато човек завърши пътуването си. В други държави съм чакала багажа си по час и отгоре. В Торонто, след час и половина чакане, а ние бяхме поне 400 човека, започнахме да се чудим дали изобщо багажът е пътувал с нашия самолет. Е, дойде.

У нас, както обикновено, супата трябва да е пресолена: пътниците стояли повече от час в ръкава на самолета. „Ръкавът" е онази гъвкава връзка, която е мост между сградата и машината. Явно е, че всички пътници са напуснали „ръкава" и нататък са останали затворени в коридорите на летището, които обаче не са „ръкав".

Нещо подобно ми се случи на някакво летище, но не помня на кое. Бях сред първите, слезли от самолета и се оказах пред заключена врата. След мен дойдоха и всички други пътници и стоим на широките витрини, гледаме от другата страна някакви хора да щъкат, а ние няма накъде да тръгнем. Започнахме да тропаме с ръце по стъклата и да крещим за помощ. Смешно ни беше, защото беше ясно, че някой просто не е отворил. Преминаващите хора започнаха да ни снимат като маймуни зад стъкло. Почакахме 15-тина минути, докато набегом не пристигна служител с ключове в ръка.

Столичното летище е регионално. То е малко и комфортно - не е и няма да се превърне в хъб. Затова ако сега Министерство на транспорта влезе рязко с бутонките напред и одруса всички отговорни по веригата, които допускат безобразно отношение; ако настои концесионерът да монтира най-модерните скенери, та да не се налага като диваци да събуваме и обуваме обувки, че дори и чехли и да се разсъбличаме наполовина, това вече ще е наистина качествена промяна.

Колко гишета работят за обслужването на един полет зависи от самия превозвач, а не от концесионера на летището и не от наземните оператори. Та ако министерството постави някакви стандарти - на какъв брой пътници колко гишета да работят, това също ще е облекчение.

Не си и мечтая, че някога ще постигнем удоволствието на пътниците, които са „заседнали" на летището в Доха за няколко часа престой, но с относително малко усилия усещането за комфорт на столичното може да се подобри рязко. Нашето наистина е „един джоб" летище и е срамота да преживяваме неща, които неминуемо се случват на световните хъбове.

От Фейсбук.