*Интервю на Димитър Стайков

Хубаво е да се види историята на поп Минчо Кънчев, защото малцина ще седнат да четат 1200 страници

- Николай, последният ти моноспектакъл е “Мъжка задушница” от Емил Бонев. Какво внушаваш с него?

- Ако героят от “Лалугер” е малък човек, поп Минчо от “Мъжка задушница” е голям човек. В Стара Загора има музей на негово име. Имат улица. Защото е реална личност. Дянко Лалугера е художествен образ, но поп Минчо е реален човек. Починал е в 1904 г. Трябва да се съобразявам с това. Не мога да бягам от автентичността, живи са спомените. Много е трудно да пресъздаваш реална личност. Сигурно в Стара Загора ще ме линчуват, ако го представя като човек като нас.

- Колко време се игра “Лалугер”?

- Четири години в Театър “Българска армия” със 160 представления. След това започна да се играе по-рядко. Сега играя “Мъжка задушница”. Хубаво е да се види историята на поп Минчо Кънчев, защото малцина ще седнат да четат 1200 страници. В днешно време, когато хората не четат.

– Кое е най-важното за актьора в моноспектакъла?

- В моноспектакъла трябва да изразиш себе си. А не да предадеш някакъв текст и да стоиш дистанцирано от темата или от проблема, или от героя. Когато си на една честота на вълните с публиката в залата, тогава удоволствието е голямо.

- Имаш ли вече собствен стил в режисурата?

- При репетициите гласувам голямо доверие на техническите служби. Аз не деля работниците от актьорите . Един от техниците се учуди, като ми каза: “Как пък нито един път не повиши глас!” Немалко режисьори викат, като се ядосат, че не ги разбират или че не са изпълнили това, което са казали. Но аз съм разбрал, че

с една усмивка можеш

да постигнеш повече

от караница

и крясъци. Когато искам да се направи нещо, което са забравили или пропуснали, скачам и отивам на сцената. Поставям се на мястото на техническите служби. И ако не може да стане по никакъв начин, няма какво да се напъваш.

- Коко Азарян беше такъв – изтичваше на сцената.

– Да, такъв беше. И на сцената показваше онова, което иска. Стоян Камбарев беше същият. И двамата бяха много добри актьори, освен страхотни режисьори. Проверяваха как изглежда това, което искат да стане. Затова при мнозина актьори, които са работили с Коко, усещаш нюанси на имитация на стила му. При Тодор Колев беше 100 процента.

- Как се отнасяш към нещата на живота – оптимист или песимист си?

- Аз съм оптимистичен песимист или песимистичен оптимист. Защото радост и разочарование вървят едно с друго. Тъкмо се зарадваш на нещо и стане провал. Не смееш да се зарадваш напълно. В същото време не си тотален черноглед, който си заравя главата. И живееш в нещо неопределено. Аз не мога да си представя нещо сигурно в по-далечен план – нито в личния живот, нито в театъра. Живеем във време на непрекъснати реформи, на промени, на противоречиви решения. Живеем като в казармата, където управлява принципа “Всяка заповед е предпоследна”. Това те лишава от спокойствие.

- Но може би неспокойният дух помага на актьорите.

- Обаче едно е да си битово неспокоен, друго е да си идейно неспокоен, трето е да си творчески неспокоен. Зависи в каква посока си неспокоен. И трябва да гледаш да не се появи въпросът убиец – “И какво от това?” Той разрушава всичко, обезсмисля всичко. Много важно е да не се докара народа или човек до този въпрос. Тогава настава апатия, безразличие.

- Отиваш ли в театъра, за да се почувстваш по-добре?

- Свърши ли представлението, веднага си отивам. И когато нямам работа в театъра, не влизам. Защото това е друго място. Ако кажем, че е работно място или храм, не можеш да живееш в театъра. Не може място, където свещенодействаш, да го превръщаш в бит. Аз нямам джапанки и хавлия в театъра. Не обядвам и не вечерям в ресторанта на Народния театър. 

- Да не си роднина на Себастиан Тиери, че сега отново с негова пиеса се знимаваш след “Двама съвсем голи мъже”?

- След като поставих в Русенския театър “Двама съвсем голи мъже” с Михаил Билалов, авторът Себастиан Тиери дойде в България, гледа представление по своя пиеса в Сатиричния театър и пристигна в Русе. Гледа нашата и на другия ден замина за Букурещ. На нашето представление наблюдавал през цялото време реакциите на публиката. Аз бях в Бургас по работа, а след края на представлението Мишо ме набра и превеждаше това, което говореше Тиери. Каза, че това било неговото представление, това бил неговият театър – динамичен, смешен, действен. Накрая каза, че иска да даде на същия екип правата за постановка на новата му пиеса “Когато индийците ни купят”. Режисьор ще е Орлин Дяков, а на сцената ще сме аз и Мишо Билалов с трима колеги от Русенския театър.

Пиесите на Тиери дават много възможности за игра на актьорите, защото той е преди всичко актьор, а след това автор на комедии. Но в България

много трудно пробива

актьор, който пише пиеси

Не знам защо е така, може би не смеят да опитат. Веднага се сещам за Лиза Шопова, но след нея няма никого. Знам, че Краси Недев пише, Митко Горанов пише. Би трябвало актьори, които владеят законите на театъра и езика на театъра, да опитат да пишат. А виж, Себастиан Тиери пише. И всяка негова пиеса взема наградата “Молиер”, най-голямата театрална във Франция.

- Французите имат традиция. Молиер е бил актьор.

- Актьорите тук се осмеляваме да режисираме, да употребим онова, което сме научили в театъра. Но не и да пишем. Тиери пише високостойностен булеварден театър. Тук, като кажем “булеварден”, имаме предвид нещо леко и повърхностно. Но не е така. Аз съм абониран за това, което се случва в един парижки театър - “Едуард V”І. Там играят едни от най-добрите актьори. И публиката отива откровено да се смее, да се радва на това, което става на сцената. А ние презираме смеха в театъра. Комедията се смята за ниско ниво, към смешните неща има пренебрежително отношение. Съгласяваме се да се смеем, но интелигентно.

- Какво запази от духа на майка си и баща си?

- Оставиха ми скромност, естественост. Бяха трудолюбиви хора. Никога не са се самоизтъквали, никога не са ходили да се покажат. В тази част на Добруджа се работи непрекъснато. Все нещо човъркат. Ако не са на полето под горещото слънце и бръснещия североизточен горещ вятър, работят в двора , при машините. Моите родители бяха много сърдечни. Те обичаха да имат гости. Имало е случаи, когато мен ме е нямало, отбивал се някой приятел и те го посрещат като скъп гост – с пълна трапеза, с радост. Теди Москов разказва как веднъж е минал с едни немци, потърсили са ме и казали, че отиват до Калиакра. Като се върнали, майка ми вече била заклала няколко пилета, супата била на масата, ракията и вината – в каните, пъпешите и дините ­ в хладилника. Немците попитали дали е празник. Не, не е празник. Някакъв повод ли има? Не, няма никакъв повод. Просто сме приятели, казал Теди.

- Хрумвало ли ти е да влезеш в политиката?

- Бях на крачка от политическата кариера и отказ от театъра. През 2004 г. кинорежисьорът Иван Ничев пусна за разпространение филма си “Бай Ганьо се завръща в България”. В главната роля съм аз. Продукцията беше подпомогната финансово от Весела Драганова и нейната Партия на българските жени. Аз стоях морално зад програмата на тази партия. Харесваше ми, че хората, които я учредяват, са нови в политиката и не са обременени от провали и обвинения.

На парламентарните избори през 2001 г. Партията на българските жени застана заедно с движението “Оборище” в основата на регистрацията на коалиция Национално движение Симеон Втори (НДСВ). Понеже съм от Каварненско, бях включен на избираемо място в листата на НДСВ в Добрички район. Както се знае, НДСВ спечели парламентарните избори и взе 120 места от 240. Аз обаче не станах депутат. В последния момент се отказах от мястото си в листата. Сетих се за театралите, които станаха депутати, но не успяха нищичко да допринесат за културата и в частност театъра – Стефан Данаилов, Явор Милушев и Коста Цонев. Само щях да се изпокарам със съсловието.

А като студент в НАТФИЗ преди 1989 г. се потърках до политическата дейност. Участвах в масовката на спектакъл на Сатиричния театър и делях една гримьорна с Петър Слабаков, който беше активист на “Екогласност”. Той често ми говореше за това движение и накрая аз се вдъхнових да организирам младежка секция на “Екогласност” в НАТФИЗ. За да не ме усетят ченгетата в академията,

раздавах на колегите си

програмата на

движението в тоалетните

на втория етаж. За конспирация опаковах листовката в органа на френската компартия “Юманите диманш”. С един колега лепяхме през нощта листовки под носа на милиционерите. Страхотен кеф изпитвах на другия ден, когато уж случайно минавах край хората, спрели да четат листовките.

Имам едно приключение, в което се преплитат политически ангажимент и актьорска роля.

Провалих се

заедно с Калата

Случи се през 2003 г. Една сутрин, както водя дъщеря ми на училище в 38-о на улица “Шипка”, виждам, че срещу мен върви Иван Моров. След Емил Кошлуков той стана председател на студентския комитет в СУ. Бяхме приятели в студентските времена, събирахме се в едни и същи компании. И той си води децата в същото училище. Като ме видя, се развика: “Ники, тъкмо ти ми трябваш!” Бил в щаба на кандидат кмет в Костинброд и след няколко дни е заключителният митинг на площада, та ако може, да отида с някой колега да изнесем програма, щяло да е страхотно! А по това време Калата, докато снимаме с Иван Ничев “Бай Ганьо се завръща от Европа”, постоянно се тюхкаше: “Абе, Ники, нямам пари, бе, нямам пари!”

Казвам му на Иван Моров, че мога да доведа Калата и той полудя. Ще бъде страхотно! И обеща петцифрени хонорари, направо да паднеш. Ама и ние тъпаци, как може да вярваме на такива хонорари! Казвам на Калата и той откачи – “Аз толкова пари на куп не съм виждал, бе!” Кандидат-кметът бил строителен предприемач, така че повярвахме, че ще плати тези хонорари. Предупредихме Иван Ничев, че няма да сме на снимки до 15 ч във въпросния ден на мероприятието и уговорихме да дойде кола да ни вземе. Снимахме в стари казарми зад Централния затвор и там дойдоха две черни лимузини да ни вземат – в едната ние, другата - ескорт. Отиваме в Костинброд, ама кметът уредил да пекат кебапчета за хората и целият град вони на кебапчета. Народът се струпал при масите, а при естрадата, където трябваше да говорим ние с Калата, няма никой. На сцената са Богдан Томов и сестри Аджови, а пред нея няколко полуголи циганчета въртят гюбеци. Как да е, полека –лека се присъедини народът и ние почнахме. Аз изговарям монолози от “Бай Ганьо”, играем сценки с Калата, разменяме разни закачки и прочее...

Приключихме и очакваме да ни се плати. Иван Моров казва: “Вижте, сега не е удобно, хайде утре в офиса ми ще се оправим.” Офисът му беше на ъгъла на “Фритьоф Нансен” и бул. “Васил Левски”. Хубаво, съгласихме се. Отиваме ние, звъним, той излиза и казва: “Сега е ден за размисъл. Дайте да мине цялата дандания и ще се оправим.” Минава един ден, а той казва: “Ние отиваме на балотаж, обаче конкурентът слагал бюлетините в пакетите с кебапчета, всичко се е умирисало и ще се съдим.”

Само аз говоря по телефона, а през това време Павката Поппандов, който репетираше с нас, само пуска фитили: “Кво става, Кала, взехте ли парата? Взехте ли парата?”

Накрая дадох на Калата телефона на Моров, да му се обади. Калата звъннал. Отговорил му Моров: “Здравейте, аз съм Иван Моров.” - Здравей, Иване, аз съм Калата... - В момента не мога да говоря.... Калата, разгневено: – Няма как да не можеш да говориш!... - Обадете ми се по-късно... Калата, нетърпеливо, заповеднически: – Няма кога по-късно!... Тук Моров затворил. Калата ми предаде целия разговор, без да разбере, че всъщност е говорил с телефонния секретар.

Мина доста време и един ден виждам, че колата на Моров е паркирана пред входа на офиса му. Обадих се на Калата да идва бързо. Качваме се до кабинета и чукаме. Моров отваря. Ха сега де! А Калата предварително се подготвил. Сложил си в портфейла едно левче от книжните. И вади портфейла, показва го на Моров и плаче: “Помагай бе, Иване, не мога да си платя парното, не мога водата, Ваня ще ме изгони!” Ама и Моров се подготвил. Казва, че и той няма, вади си портфейла и показва: “Ето, само 70 лева имам!” Тъкмо да затвори портфейла си, аз се присегнах, грабнах тези 70 лева и ги дадох на Калата. Като си тръгнахме, той понечи да ги раздели, но аз му казах да ги прибере всичките. Така и си останахме с тези 70 лева. Излезе, че ние,

двамата Бай-Ганьовци,

докато репетирахме,

бяхме излъгани о

по-голям Бай Ганьо

Не беше честно спрямо годините на Калата, да не говорим за всичко останало, което представляваше. Аз го помня в годините преди катастрофата край Сливен, когато глухата жена се хвърли пред колата му. Тя му сряза краката и те не се излекуваха. Преди това беше енергичен, мощен. Обичахме се с него. 

– Какво каза Калоянчев за твоя Бай Ганьо?

- Когато излезе пловдивското представление на “Бай Ганьо”, за първи път някой се осмеляваше да прави този образ след Калата.

Кодът на игра на Калата е Бай Ганьо в традиционните негативни характеристики на образа – върл келепирджия, безскрупулен и алчен скъперник, готов да елиминира всякакви морални правила в контактите с другите, стига това да му носи полза.

Моят образ беше качествено различен. Нашият Бай Ганьо е такъв, какъвто го е описал Алеко Константинов - млад човек, около 30-годишен, начетен, наметнал една белгийска мантия вместо агарянския ямурлук, с две думи - европеец. Оттук погледнато, Байганьовщината не е запазена марка за определени килограми и възраст. Тя съществува във всеки един от нас! Ние се опитваме да разчупим представата, че Бай Ганьо е носител на всички негативни черти на българина . Когато човек се вгледа внимателно в този образ, открива и много положителни неща - изобретателност, умение да лавира, патриотизъм, виталност. С всички тези качества, ако се беше пръкнал в Америка, щеше да е Рокфелер.У него няма пораженческа нагласа на вечно губещ, или пък чуждопоклонничеството, което е така характерно за нас напоследък. Пловдивският Бай Ганьо не е битово-етнографски образ. Вярно, че остава безпардонен и напорист, но това са по-скоро позитивни качества на предприемач, атакуващ света на раздадените и разпределените облаги и почести. И наред с отрицателните му черти, благодарение на писателя Георги Данаилов и режисьора Петър Кауков, успях да открия в него и положителните му черти. Зрителите толкова харесаха спектакъла, че пълниха театралните салони в продължение на 12 години, преди представлението да бъде свалено от сцена.

– Ходиш ли си до родното място?

– Всеки месец отскачам до там. Много го обичам. Накъдето и да се обърнеш, си заобиколен от безкрая на морето или на полето. Село Българево е на два километра от морето, разстояние, което пробягвахме като надпревара с момчетата в компанията. На юг на 6 км е Каварна. Аз съм роден в Каварна, защото

в селото нямало

родилна служба

Но израснах в Българево. Предполагам, че в Българево постоянният североизточен вятър, който често е толкова силен, че те издухва към морето, леден през зимата и горещ до полуда през лятото, е възпитал местните – мълчаливи, затворени, честни и добросърдечни, приемащи съдбата без ропот и бунт. Из този край е нямало нито хайдути, нито партизани. Но из улиците, покрити с мек като брашно прах, често миткаха кинаджии от София. Соцкинопроизводството харесваше къщите и атмосферата на Българево и изпращаше там екипи на снимки. Като малък се мотаех зедно с приятелчетата покрай операторите и артистите, безкрайно щастлив, когато някой от тях ме изпращаше за цигари. Понякога намирахме купища кашони със западни цигари да се полюшват върху вълните. Някоя турска контрабандна гемия е бягала от граничните катери, станала е невнимателна и се е натъкнала на скалите при нос Шабла. Аз не пушех и раздавах малборото в селото.

– Какво ти предстои?

- В Русенския театър ще поставя “Суматоха” на Радичков с Асен Блатечки и старите майстори на театъра. Мисля, че Радичков не бива да се прави с младите актьори.