Въпросът за доверието

Доказано е, че най-успешните и щастливи нации са тези, в които цари взаимно доверие между нейните граждани. Но не само на индивидуално ниво, а и на ниво доверие в институциите, законите и устройството на обществото като цяло. В България хората не са щастливи, дори мнозинството се считат за най-нещастните хора на планетата. Доколко това съответства на обективната реалност е отделен въпрос, но е факт, че българите изобщо нямат доверие един на друг и много често си служат с лъжата като форма на общуване помежду си. Естествено, когато един човек още от детството си е приучен да бъде нащрек да не бъде излъган, било във всекидневието си, било от близките, от различните служби или учреждения, както и от средствата за информация, той става недоверчив, подозрителен, враждебен и заживява в очакването да бъде излъган. Основната жизнена задача на живеещият при тези обстоятелства български субект е да затвори жизненият си периметър по толкова ефективен начин, че да стане невъзможно да се “мине” или да го “минат”. Освен това, като допълнителна стратегия се добавя и усилието на всяка цена “да мине метър”, тоест да извлече предимство спрямо други, които не са били достатъчно сръчни и не са успели да получат някакво благо, без да платят за него. В такава обществена среда добродетел е не да бъдеш честен и прям, а да бъдеш хитър. Хитър Петър, не Умен Петър или Честен Петър. Резултатът от това нравствено усърдие в посока на взаимното надлъгване е обаче общ упадък, ръждиви стопански механизми, носещи бедност, лъжлива и негодна система на държавните институции, пораждаща корупция и дълбоко нещастно население. То, населението, винаги намира и лъжовната причина за собственото си неблагополучие и я обвинява. И това е “другият”! В капитализма, породен впрочем в протестантски държави, основното понятие е “кредит”. Произтича от кредо - означава доверие, вяра. Почива върху вярата в думата, тоест в договора, обещанието между договарящите се, поддържана от доверието помежду им и от закона, който още от римско време повелява договорите да се изпълняват. Богатството е не само “кеш”, но е най-вече кредит, репутация, доверие в другия. Успешен капитализъм базиран на взаимните прецаквания, без взаимно доверие не е възможен. Би било интересно да се проследи до каква степен обществата в които е обичайно да се изповядва масово Вяра, посещава се църква, където хората заедно се причестяват и молят и образуват своебразен обществен организъм, основан на единството и доверието в единственият Спасител и Създател, са по-успешни в чисто стопански и цивилизационен смисъл. Дали Вярата, Доверието в религиозен смисъл директно съответства на доверието в отношенията помежду отделните индивиди и спрямо институциите и държавата? И дали в крайна сметка, загубата на чувството за общност и на единение въз основа на Вярата не води и до безплодното униние на онези, които не вярват на никого и нищо, включително на себе си?
Дали пък върху фасадата на Народното Събрание не би прилягало повече да пише:

Във Вярата е Силата

?....
*От фейсбук