Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Дневникът на Иван Томов 3: Едва не загинах на 100 м от връх Комунизъм

В предишния брой на "168 часа" публикувахме втората част от дневника на загиналия на 17 май алпинист Иван Томов. В нея той разказва за покоряването на връх Корженевска и какво е научил от Боян Петров. Следващата негова история е посветена на изкачването на в. Комунизъм, където Иван виси на косъм от смъртта.

Губи сили и леко замаян пада по склона надолу

Всичко излезе извън контрол. Ако не се спреш след 5-10 м, си обречен, пише той

Това е едно от най-трудните му изкачвания. Остава без кибрит и запалка, за да си топи сняг за вода

Комунизъм е по-труден от Корженевска. Той представлява изкачване на 3 върха. Първо се изправяш пред една огромна стена. Изкачваш по едно ребро и след това най-високата й точка - Гърдите. Високи са 6100 м. Има много сераци (вертикални ледникови формации - бел. ред.) и цепнатини по маршрута дотам.

След като ги изкачиш, слизаш на 5800 м до великото фирновано памирско плато. Пресичаш го и се изправяш пред Душанбе, висок 6900 м. Там се установява щурмови лагер. И накрая предстои черешката на тортата - Комунизъм. Звучи лесно - 600 м и си горе. Реално са около 700 м, тък като между двата върха има едно било, където се ходи нагоре и надолу.

Реалната денивелация

между базовия лагер и Комунизъм е около 3500 м. За сравнение базовият лагер на Манаслу е на 4950 м и имаш само 3200 м чисто преодоляване на височина. На Еверест базовият лагер е на 5300 м и имаш също 3500 м до върха. Преодоляхме възглавницата и се вървеше горе-долу добре.

Поведох нашата група от 5 човека (четирима, които изкачват Корженевска с него, и руснакът Тимур - бел. ред.). След възглавницата се излиза на скално ребро. Там има технични участъци и много стари въжета. После скалите свършват и

от 5000 м започва снежен склон

Почти нищо не можеше да се използва от следите на руснаците. Затъвах много на места. Парапетите, които фиксираха гидовете седмица преди това, бяха напълно затрупани. Все пак поизкопах около 200-250 м въжета. На 5100 м Тимур ми връчи едно мокро и тежко 50-метрово въже. Не стига, че вървях отпред, ами и ме натовари с неговия багаж. Стигнахме до 5600 м. Тук франсето се отказа. Заяви, че нещо нямал мотивация и искал да си слиза. Изпратихме го надолу по живо по здраво. Върнах въжето на Тимур.

Казах му, че е редно хората, които никога не излизат отпред, да носят инвентара си. Руснаците бяха спали тук предната нощ, ние планирахме да продължим до 6100 м и да ги настигнем.

Следите им сега бяха по-пресни, но пак се затъваше на моменти до кръста. Снегът беше много пръхкав и неприятен. На около 5900 м ги настигнах. Смених Александър, човекът, който до момента биеше пъртината. След час и нещо излязох на 6100 м.

Той ме насочваше накъде да вървя,

понеже падна мъгла, а те се бяха аклиматизирали. Той имаше и оставена палатка на 6100 м. Стигнахме в 15,30 ч. От 1600 м изкачване през този ден около 1400 м вървях отпред. Чувствах се силно изморен.

Предложих им въпреки това да си слезем на 5800 м до платото, понеже ще е по-тихо и ще се възстановим по-добре, отколкото на 6100 м. Те отказаха, било твърде мъгливо и опасно. Така заспахме на 6100 м.

На другия ден духаше много силен вятър. Към 10,30 ч. все пак тръгнахме надолу и се установихме за нова нощувка в 12 ч. на 5800 м. Тук се случи нещо, което ме разочарова много. Аз тръгнах първи надолу. Разбрахме се

да пресечем платото и да спим под Душанбе

Затова подминах 5800 м и тръгнах да пресичам платото. В един момент се обърнах и видях, че Тимур (Тим) се е спрял на 1 км зад мен и си опъва палатката. Спрях, за да изчакам какво ще направят другите. Те също се спряха там и започнаха да вадят палатките си.

Почувствах се предаден. Не стига че вървях час и половина и им направих всички стъпки, ами и промениха плана, без да ми кажат.

Нямаше да се върна, ако имах запалка или кибрит в себе си. Кибритът ми се навлажни предния ден, а

запалката ми остана без газ и бях зависим от тях,

за да си запаля джетбойла и да топя вода от снега. Върнах се. Бяха заели всички хубави площадки за палатки. Намерих едно ледено място. Наложи се там да се установя. Оттук реших да го играя соло. Не стига че този Тим само се скатаваше и се опитваше да се прави на ръководител и ми повтаряше каква добра работа върша и определяше някакви почивки, но нито веднъж не излезе напред. Попитах Брянск кога планират да тръгнат на другия ден (3 август). Отговориха ми уклончиво, щели да се събудят в 4 ч. сутринта, да погледнат времето и да тръгнат след нас. Мразя подобни лиготии. Тръгнах в 7 ч. 8 човека пъплеха след мен. Голямо затъване беше по Душанбе. Отново същата история като на Гърдите. От 1100 м около 900 м аз блъсках напред.

Силно изтощен, стигнах около 17 часа на 6900 м. Опънахме си палатките. Александър беше единственият адекватен от брянския тим. Обаче те му носеха палатката.

И трябваше да чака другите, за да се настани. Те дойдоха едва около 20 часа. Предложих на нашия "отбор" да тръгнем за атака около 4-5 ч. сутринта. Отново Тим застана опозиция и каза, че щяло да му бъде много студено толкова рано. Каза, че ще тръгне в 8 ч., когато напече слънцето, другите го подкрепиха под предлог, че са силно изморени.

Напуши ме смях

2 поляка, норвежец и полушвед. Детска градина. Предложих на Сашата същия вариант. Да тръгнем заедно между 4 и 6 ч., за да можем да си слезем навреме и да си преместим багажа поне един лагер по-надолу. На 5800 м човек се възстановява много по-добре отколкото на 6900 м. Той обеща да помисли и да ми отговори, след като се консултира с другите трима по-късно. Към 21 ч. ми се обади, че ще остане с тима си. Добре.

Разбрах, че всички се скатават

и искат да го изкачат по лесния начин. При мен беше налична и следната ситуация. Имах хеликоптер за надолу на 6 август, а на 7 полет от Душанбе до Истанбул и Лондон. Затова жив умрял, трябваше да приключа с Комунизъм и да си сляза в базов лагер на 5 август. Атаката бе планирана за 4-ти. Разбирах, че ако тръгна в 8 ч. няма да имам време да си сляза същия ден в базов, но все пак успявах на 5-и. Просто не ми се прекарваше излишен ден на височина, но нямах избор. Не можех да тръгна по-рано. Ако нещо се случеше с мен, никой нямаше да знае какво точно и как да ми помогне. Не исках да изпадам в ситуацията на Боян. На 4 август тръгнах в 7,50 ч. за атака. Другите от отбора ми половин час след мен. Брянск пък тръгнаха в 10 ч. Наблюдавах ги от 7150 м как се разходиха 20 минути след щурмови и седнаха да ме гледат как напредвам бавно нагоре. След половин час се върнаха в щурмови и прекратиха атаката.

Прецениха, че нямам шанс да се кача в този ден поради късното тръгване. Е, грешно прецениха. Четворката след мен бавно ме настигаха. Правех по 20 крачки и почивах. За повече нямах сили. В един момент понечих да си извадя водата да пия на около 7180 м. и неприятно се изненадах, че нямам вода. Бях си изгубил шишето по пътя.

Това вече бе кошмар

На около 100 м зад мен беше полякът Томек. Изчаках го и му обясних, че съм си изгубил водата и ще трябва да искам по около 150 мл от всеки от тях. Той ме успокои, че Тим я е намерил и ми я е прибрал в раницата си. Успокоих се и продължих да чакам Тим. Той се движеше на около 30 м след Томек. Дочаках го, взех си шишето, пих няколко глътки и тръгнах след Томек. Той беше направил едва 40 крачки за тези десетина минути, докато чаках. Настигнах го.

Опита се да направи още около 8-10 крачки и рухна в снега от изтощение. Едвам, едвам обясни колко му било тежко. Казах му да мръдне встрани и да ме остави да продължа отново напред. Това момче през цялото време вървеше последен до момента. Но по време на атаката изведнъж извади невиждани сили и вървеше втори след мен. Предполагам имаше амбициите да се качи първи и пестеше сили до момента. Но когато направи точно 50 крачки,

осъзна, че потенциалът му не стига за това

Всичките 4 момчета бяха по-леки от мен, понеже се комбинираха по двама с палатките, храната и газта. Аз си носих всичко само за себе си.

Споменавам всички тези подробности не за да се хваля, а за да се придобие адекватна преценка как наистина стояха нещата. Хората, живеещи в панелките, нямат никаква реална представа за малките неща, които правят голямата разлика горе. За тях нещата са черно-бели - качил или некачил. Няма разлика с колко багаж си бил, първи или последен, шерпи и кислород или автономен режим и т.н.

Продължавах да напредвам бавно, но стабилно. Събирах сили и правех по 20 крачки нагоре, забивайки клюна на пикела си и котките. Действах почти на прибежки. Залп 20 крачки и около минутка почивка.

Впоследствие Вика ми каза, че ме гледала в телескопа от базовия лагер и била сигурна, че това съм аз. Стилът ми бе същият като на Корженевска. И така

стигнах до лобното си място на 7400 м

Трапецът на Комунизъм прилича малко на този на Нанга Парбат. Само че се ходи плътно вляво покрай скалите. Склонът е между 40 и 55 градуса. Накрая се прави един диагонален траверс между 7300 и 7400 м, за да се излезе на скалния гребен. Там има въже, за да се излезе на ръба и после се продължава надясно нагоре още 100 метра до самия връх. Видях много отдалеч въжето. Изчислявах мислено още колко прибежки по 20 крачки ще ми трябват, за да стигна до него. И така останаха последните 20-на. Направих ги и реализирах, че не ми достигат още 5-6, за да си щракна сажумара за това старо въже. Реших да се напъна и да не почивам. Продължих към него, склонът беше фирнован, котките едвам го драскаха и в този момент усетих, че нямам сили и губя стабилност. Подхлъзнах се и полетях надолу по склона. Тим нещо панически изкрещя. Мина ми мълниеносно мисълта, че вече нищо не зависи нито от него, нито от мен. Разперих ръце и крака. Пикелът ми се изхлузи, дясната ръка с щеката бе безполезна, не можех да я забия или да убия инерцията.

Не смеех да забия и котките,

защото щях да се завъртя на 180 градуса и да полетя с главата надолу. Ако не се спреш първите 5-10 метра, си обречен. Ситуацията беше извън моя контрол. Молех се склонът да стане по полегат или снегът по-мек. Всичко това продължи сигурно само около 2 секунди. В обикновена ситуация на човек никога не биха му минали толкова мисли през главата. Но както при приток на адреналин не се усеща болка или умора, така и в стресова ситуация мозъкът работи на други обороти. Изведнъж рязко се спрях и застопорих.

*Как Иван успява да се застопори на склона, да остане жив и да покори върха, четете в следващия брой.

Четете още:

Дневникът на алпиниста Иван Томов 2: На първия ми 8-хилядник Боян Петров ме смаза психически

Загиналият преди месец алпинист Иван Томов в дневника си година преди гибелта си: Трагедията с Боян Петров се очакваше въпреки ореола му на безсмъртен

Иван Томов: На връх Дамаванд ослепях от слънцето и прекарах 1 ден в болница. Чужденци свързват България само с Боян Петров