Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Иван Томов: На връх Дамаванд ослепях от слънцето и прекарах 1 ден в болница. Чужденци свързват България само с Боян Петров Боян Петров

35-годишният алпинист Иван Томов, който загина на 17 май малко след като покори връх Лхотце в Хималаите без кислород, е водил личен дневник. В него той е описвал изкачванията на различни планини, препятствията, през които е минал, критиките от легендарния Боян Петров и изчезването му на Шиша Пангма. В няколко части "168 часа" ще публикува историите му, като първата e посветена на Съни, както всички са наричали Боян Петров.

За малко щях да се преселя в ловните полета и да се срещна със загиналите си приятели, пише Иван

На 15 юли трябваше да има 3 курса за базов лагер (на път за връх Корженевска - бел. ред.) и ние да летим с третия. Обаче имаше само 2 и ние хартисахме. Алишер каза, че на 16-и ще летим със сигурност с него с последния курс. Вечерта гледахме финала на световното. Всички подкрепяха Хърватия. През този ден имаше един момент с Алишер, който ме върна остро отново към Боян.

След като разбрахме сутринта, че няма да летим днес, отидохме с Янислава да се разходим по околните върхове. Набрахме около 700-800 метра височина, слязохме преди обед на пазара и купихме една голяма диня. Върнахме се в хотела и аз излязох на терасата да я нарежа. В този момент, докато ядях 1/4 от динята, дойде Алишер. Започна да ме разпитва с какво се занимавам, какво съм качвал и откъде съм. Когато чу, че съм от България, очите му светнаха. Върна се моментално в спомените си от 2010 г. Попита ме познавам ли Боян и как е той. Бил много силен алпинист и разпечатал двата върха въпросната година.

България се беше отпечатала в съзнанието му

само благодарение на Съни. Мисля, че след 2010 г. няма други българи, опитвали се да изкачат тези два върха. Алишер е простоват човек. При него ден година храни.

Беше ми ясно, че тези пари за хеликоптера той ще прибере в собствения си джоб. Но ми беше все тая чия гуша ще пълня. Всички са маскари. Човек около 50-те, свикнал на дребни далавери в базов лагер. През останалата част от годината работи като охрана в магазин “Ашан” в Душанбе. Но зад тази простима човешка дребнавост прозираше и някаква човечност и искреност. Трогна ме силно неподправената му тъга, когато му съобщих, че

Боян вече не е сред нас

Изпитах дълбока симпатия към този човек и си обещах, че ще направя всичко по силите си да потвърдя нивото, завещано от Боян, и да засиля уважението му към българите. На другия ден се озовахме в базов лагер. Настаниха ни в тяхна палатка за $10 на ден. Плащахме си по $15 за закуска и вечеря и по $20 за обяд. На 17-и сутринта решихме да тръгнем за аклиматизация до лагер 1 на Корженевска. Натоварих се прилично с палатка, газ и храна за двама човека. По пътя осъзнах, че се движим твърде бавно, за да успеем да се върнем същия ден в базов лагер. Янислава изпитваше затруднения по ледника и сипеите. Решихме да се разделим - тя продължава бавно нагоре и в определен момент се връща, а аз отивам с моето си темпо до лагера, свършвам работата и на връщане я настигам. Така и стана. Опънах горе палатката, сложих вътре газта, храната и котките си и я настигнах половин час преди лагера на ледника. Преди да стигна лагер 1, срещнах още една приятелка - гид от Тенгри 2011 г., Вика Клименко. Каза ми, че твърде бързо съм излязъл на 5100 м.

Попитах я какво прави тук и ми заяви, че води двама клиенти. Аз се пошегувах, че също съм с клиент и правя същото. Вика беше права. Тя пристигна в базов на 15 юли, а ние на 16-и. Ако бях сам, щях да си стоя 2 дни в базов и после на третия да се кача с преспиване в лагери 1 и 2. Това беше програмирана грешка. В повечето случаи пиша разни работи, за да споделям грешките си, които да послужат на останалите по някакъв начин. Няма смисъл да се изкарвам някакъв супермен, който изкачва върхове по мед и масло, не търся възхищението на хората. Гледам да описвам всичко обективно и без преувеличения. Само факти, колкото и дразнещи и самоизтъкващи да звучат понякога.

Миналата година на Аконкагуа допуснах подценяване и това усложни силно експедицията ми,

на Манаслу си разбих пръста

и това за малко да ми коства изкачването. Сега, между другото, един руснак точно пред мен направи същото - беше по сандали и се спъна в някакъв камък пред столовата точно преди вечеря. Слава богу, се удари много по-леко от мен, но все пак си разкваси палеца. На Дамаванд (най-високият връх и вулкан в Иран - бел. ред.) преди месец и половина не си сложих слънчеви очила и ослепях, изкарах 1 ден в болница в Техеран. А сега на Комунизъм на височина 7400 м за малко щях да се преселя в ловните полета и да се срещна с толкова много приятели, откакто тръгнах по високите планини. Паша, Виталик, Даша, Ернест, Генади, Оля, Боян, Алексей, Мариано, Томаш... (последните трима не ги познавах лично, но Мариано и Томаш загинаха на Нанга, връх, който безусловно наложи силен отпечатък върху мен. Алексей загина на Еверест 10-ина дни преди да се присъедини към нас на Нанга през 2013 г.). Та ако предните ми грешки бяха нелепи, но ми се разминаваше и не бяха животозастрашаващи, то сега нещата не стояха така. Всъщност този разказ ще е посветен предимно на Комунизъм. Корженевска ще я претупам, само хронологията.

Вечеряхме на 17 юли и легнахме да спим. На 18-и исках да тръгвам нагоре, вече с преспиване за аклиматизация. Но Янислава се чувстваше уморена и решихме да останем още един ден за почивка. На 19-и тръгнахме нагоре. Янислава се отказа след 10-ата минута. Не й бяха удобни обувките.

Реши, че няма да се справи

и е по-добре да не проваля моите планове. Така тя се върна в базов, а аз стигнах за 2 часа и половина в лагер 1. От скука се качих до 5300 м, после слязох и помогнах на пристигащите турци да опънем три техни палатки. На 20 юли си събрах палатката и всичките работи и отидох на 5600 м в лагер 2. Там нямаше никого.

Преспах сам и на 21-ви си слязох в базов. Тук започнаха проблемите със стомаха ми. Планирах да си почина на 21-ви и 22-ри и на 23 юли да тръгна за атака. Обаче на 22 юли целия ден коремът ми бе подут. Имах гадене и от устата ми се носеше смрад, все едно нещо гниеше и се разлагаше в стомаха ми. Вечерта настъпи апогеят. Повърнах. Това е убийствено преди атака. Изхвърляш всички соли и минерали и се обезводняваш. Осъзнах, че на 23-ти няма да тръгна и трябва да вземам бързи мерки да възстановя енергията и баланса в организма си.

Не вечерях, но на 23-ти сутринта се чувствах по-добре. Закусих, после обядвах и вечерях и се настроих да тръгна на 24-ти. И отново през нощта на 23-ти започнаха същите проблеми.

Това ме притесни силно

Времето беше идеално последните 10 дни. Знаех, че това ще свърши всеки момент. Случи се обаче чудо и на 24-ти сутринта бях добре. Вика беше тръгнала с клиентите си предния ден към лагер 1 и на 24-ти трябваше да е на лагер 2. Аз бях оставил всичкото си оборудване в Л2 и на 24 юли се изстрелях направо на 5600 м. Когато минавах през лагер 1, един от гидовете - Сергей Пензов, ми каза, че не мога да продължа нагоре над 5300 м, понеже имало пукнатини по ледника и на една свръзка американец и канадец били пропаднали два пъти. Тази информация уплаши и иранската група и те си платиха на гидовете да им изнесат и опънат палатки на междинния лагер на 5300 м. Аз му казах, че ще се пробвам да стигна до палатката си и ако почувствам, че е твърде опасно, ще сляза на 5300 м и ще спя в някоя празна палатка или при италианците.

На 5300 м се видях с въпросните италиански приятели. Видях на около 200 м над мен някой да пълзи бавно към лагер 2. Попитах ги кой е и защо е сам. Казаха ми, че е някакъв много бавен и неадекватен китаец без багаж, който над 2 часа върви и още не е преодолял 300 м височина до 5600 м. Тръгнах бързо нагоре да го настигам. Не успях, стигна 10 мин. преди мен в лагер 2. Нямах никакви проблеми по ледника, всички снежни мостове бяха стабилни и цепнатините открити. Тук станах свидетел на странна ситуация. Американецът и канадецът бяха препасани със сума ти ненужен инвентар и въжета. Манекени, излезли от филма "Вертикална граница". Чувстваха се глупаво. Очевидно ги сърбяха главите, но отвътре и нямаше как да ги почешат. Недоумяваха как така се е озовал този китаец тук.

Без никаква раница. Веднага след него пристигам аз, очевидно без никакви притеснения. Та нали бяха се обадили и объркаха толкова много хора да продължават нагоре, а се оказа, че хората стигат без осигуровка и проблеми при тях. И в този момент се изумих.

Китаецът говореше само мандарин

Обаче, о, чудо! И американецът, и канадецът говореха китайски. Канадецът се оказа, че живее и преподава английски в Гуанджоу.

Американецът така и не разбрах откъде владее този език. Оказа се, че китаецът навремето е качвал Еверест като носач. Но това е било преди повече от 10 г. Сега нямаше адекватно обяснение

защо се е качил тук без палатка и спален чувал

Май смяташе, че Корженевска е нисък и лесен връх и може да се качи направо от базов лагер без нищо. Те го върнаха в реалността. Канадецът го убеди и пое отговорност на другата сутрин да го смъкне в базов. Аз и Вика му дадохме пухенките си, събрахме му и други топли работи да изкара някак нощта в палатката на канадеца. На другия ден тръгнахме в 7 ч. сутринта към лагер 3 на 6300 метра. И отново американецът направи нещо необяснимо и неподлежащо на никаква логика. Тръгна преди нас в 6,30 ч. нагоре без никакъв багаж. Помислихме, че излиза 200-300 м нагоре за аклиматизация и след това ще слезе. Но не. Отиде до седловината на 6100 м, влезе в една палатка, извади някаква найлонова торбичка и я пъхна под якето си и само с пикел продължи нагоре към Корженевска. Беше

безумен и обречен изначално на неуспех опит за атака

Аз също исках от мързел да атакувам от 5600 м, да си спестя един ден и местенето на палатката и всичко до 6300 м. Физиката ми го позволяваше, правил съм далеч по-трудни работи на връх Ленин преди. Щях да тръгна в 4 ч. сутринта с пикел и щека и литър и половина течност. Но гледам да спазвам правилото да спя на не повече от 1000-1200 м под върха. Тоест Комунизъм е висок 7495 м и ми трябваше нощувка на Корженевска на поне 6200-6300 м. Другият момент бе, че времето се развали.

* Какви са препятствията по пътя към върха, четете в следващия брой