35-годишният алпинист Иван Томов, който загина на 17 май малко след като покори връх Лхотце в Хималаите без кислород, е водил личен дневник. В него той е описвал изкачванията на различни планини, препятствията, през които е минал, критиките от легендарния Боян Петров и изчезването му на Шиша Пангма. В няколко части "168 часа" ще публикува историите му, като първата e посветена на Съни, както всички са наричали Боян Петров.

Поведението му на Шиша Пангма бе необяснимо. Той за втори път остави сателитния си телефон, при предишния тази грешка ни струва изкачването на Нанга Парбат

Три фатални знака от съдбата получи Съни: пропадане в цепнатина, последвано от две катастрофи

Ако Боян беше оставил проекта си 14х8000 м през 2016 г., щеше да е като орел, затворен в клетка, претърпял лоботомия

8 август 2018 г. Боян загина. По-точно е да се каже, че изчезна. Но това не изключва предното. Плановете да ходим на Тенгри, Победа и Чо Ойо увиснаха във въздуха. Бях в Тайланд, когато официално го обявиха за загинал. Обикалях някакви градове, храмове и други забележителности, правих снимки, потях се, забравях да ям и да пия. Тялото ми вършеше рутинни неща, които прави всеки път по време на културен туризъм.

Мислите ми обаче бяха далеч от това горещо и влажно място. Бяха в Хималаите. Главата ми беше пълна с десетки въпроси. Защо остави сателитния си телефон в базов лагер? Подобна грешка преди 2 години ни коства изкачването на Нанга Парбат. Как така си позволи да остане без връзка със света и без подкрепа отзад? Защо се опита този път да го изкачи този връх джудже на всяка цена? Защото се е получавало 10 пъти преди това - самонадеяност? Опит да докаже, че е най-добрият, и да разпечата върха (да го отметне, че го е покорил - бел. ред.)? Бързане за Еверест?

Каквато и да беше причината, не се връзваше с предишното му поведение. Да, когато на човек му се получават нещата, той понякога губи бдителност, но

Боян не беше от тези

При него нищо не се е получавало лесно

и наготово. Беше ли неочаквано това, което се случи? Да. С успехите и невероятната си способност да оцелява беше създал нещо като ореол на безсмъртие около себе си. И все пак беше ли предсказуемо? Отново да. Човек, който с подобен интензитет ходи по най-високите и опасни върхове по света, е много вероятно да загине. Хората, изкачили всички осемхилядници без шерпи и кислород и все още живи, май са под 20 в целия свят. Хората, загинали по пътя към хималайската корона, са стотици. Статистически вероятността неговият път да приключи точно така беше донякъде предсказуема въпреки всичките ни сантименти и любов. През 2009 г. Съни пропадна в цепнатина на Гашербрумите. През 2013-а претърпя жестока катастрофа, която отложи изкачването на Броуд Пик и К2 за 2014 г. През 2016-а нова катастрофа в Кресненското дефиле.

Знаци от съдбата? Предупреждения

Кой би могъл да знае със сигурност?

Какво би се случило, ако Боян би изтълкувал нещата така? Можеше ли да си седне на д-то и да се разтвори в суетата на прашна, сива, задушаваща и гърчеща се София? Да се радва на жена си, децата и внуците си? Да се отдаде на науката, на различни каузи като например спасяването на Пирин? Би ли бил тогава същият този Боян?

Би ли запазил този заразителен блясък в очите си

и пълен със струяща енергия поглед?

Имам един приятел в нашето туристическо дружество. Преди много лета е изкачил Гросглокнер в зимни условия. Толкова се е наплашил от "високата" планина, че оттогава не е припарвал над 3000 метра. Сега е в преклонна възраст. Радва се на внуците си, на успехите им. Ходи понякога с нас по походи. Кое е за предпочитане? Има ли грешно и правилно изживян живот? Къде е границата между съзидателното и разрушителното?

Навремето прочетох един цитат, че е по-добре да живееш 3 години като лъв, отколкото 30 като овца. Сега направих същата аналогия между Боян и дядо Мони. Дълго време си мислех, че е за предпочитане къс, но ярък и наситен стопроцентов живот. Обаче сега осъзнах, че сравнението е некоректно. Предназначението на тези две животни е коренно различно. Природата на овцата е да блее и да пасе трева, да е вперила поглед постоянно в земята в търсене на зелена и свежа трева.

Да дава вълна, месо и мляко. Лъвът трябва постоянно да е нащрек. Да ловува всеки ден, за да оцелява. Да мигрира постоянно от място на място, където има по-лесна и достъпна плячка. Така е устроен, не може да избяга от природата си.

Ако се предаде и се опита да стане тревопасен, ще загине.

Човек също се ражда с определени заложби

и предопреленост. Преобладаващото население е просто инертна маса. Живее в някаква матрица и прави всичко, което му е било завещано от предишните поколения.

Има обаче и друга група хора - търсещи и преоткриващи себе си и света около тях. Няма да изброявям всички гении и откриватели, благодарение на чиято креативност сме на това технологично стъпало в момента. Може ли в този случай да се каже, че съдбата на дядо Мони е безлична, а

Боян написа българската история в Хималаизма

и остави ярка следа и пример за подражание? Не може. Какъв обаче би бил наистина Боян, ако беше изоставил проекта си 14х8000 през 2016-а? И ако не би могъл, би ли изоставил високите планини след приключването му? Ако беше изоставил Хималаите тогава, то за мен той би се превърнал в човек, претърпял лоботомия. Щеше да диша, да го хранят през тръбички, да се изпражнява и дори да вижда.

Какво обаче щяхме да четем в този поглед? Очите са прозорец към душата. В тях щяхме да видим пустота, апатия и може би дълбока тъга. Орел, затворен в клетка. Живо тяло и мъртва душа. Естествено, това твърдение е преувеличено. Боян беше достатъчно интелигентен, за да намери и други интересни занимания и реализация в този живот. Но той не можеше и без високите планини.

Ако беше изкачил всичките осемхилядници, със сигурност щеше да се насочи към изкачване на други върхове, където не е стъпвал досега българин. През 2014 г. в базов лагер на Броуд пик разглеждах едно издание на Lonely Planet за Хиндукуш и Каракорум. Още тогава той говореше за изкачване на Тилич Мир (първенеца на Хиндукуш) и други върхове в Памир и района. Вероятно щеше да иска да завърши континенталните първенци.

Дори тази година (2018-а - бел. ред.)

той планираше да вмести в програмата си Победа

(най-високият връх в планинската верига Тяншан в Китай - бел. ред.), за да завърши проекта "Снежен барс". Наивно е да се смята, че би спрял.

И така, премествайки се плавно от Тайланд в Камбоджа и после във Виетнам, се терзаех с подобни въпроси и мисли и решавах какво да правя това лято. Нееднократно съм казвал, че Победа не е солов връх и изпитвам от мимолетния си досег с него невероятен респект към този гигант. Затова реших, че Киргизия отпада като вариант. Но къде тогава? Имах пуснат отпуск. Положих големи усилия да си го взема точно в този период. Да го отложа? Да ходя на море? Не е в характера ми да ходя лятото на море. Всъщност въобще не ходя на море. Исках планина, и то достоен заместител на Тяншан. Още преди да се прибера в Англия, реших, че ще бъдат Корженевска (връх в планината Памир, намираща се в Средна Азия - бел. ред.) и Комунизъм (най-високият в Памир на територията на Таджикистан - бел. ред.).

Няколко приятели, качвали и двата върха, ми препоръчаха да се свържа с една възрастна жена - Рано Умаровна Сабирова. Същата жена, която бе поканена в експедицията през 1975 г.

да смъкват телата на загиналата женска група на Елвира Шатаева

Набързо спретнахме с нея организацията да си плащаме всичко на място и да дадем по $700 за хеликоптера до базов лагер. Смятах, че така ще излезе по-евтино от $2500, които искаше фирмата монополист за пълния пакет. А и исках да съм независим. Когато ми се яде или взема душ - си плащам. От предишния си опит знаех, че не се задържам кой знае колко в базов лагер, а нагоре по лагерите съм автономен и пълният пакет не ми покрива нищо.

С мен реши да дойде една приятелка - Янислава. Не можех да преценя какви са й точно шансовете да изкачи Корженевска, но смятах, че ги има. За Комунизъм не ставаше и дума. Кацнахме в Душанбе на 14 юли в 4 ч. сутринта. Тя си извади виза, аз си показах руския паспорт и Рано благополучно ни посрещна. Оказа се ексцентрична баба.

Била снежен барс без връх Победа

Тоест качвала Ленин, Тенгри, Корженевска и Комунизъм. Руснаците се шегуват, че ако си изкачил само тези 4 върха, си снежен барс без топки. Та се радвам, че тя не е качила Победа, не исках да си я представям с пълния комплект атрибути. Забягвайки напред, и аз съм в това положение, но за разлика от нея възприемам нещата или/или. Или си снежен барс, или не си. Понятието "почти" не съществува.

* Какви са препятствията по пътя към върха, четете в следващия брой